Следите остават
Шрифт:
Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.
ТУК ИМА НЕЩО
Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше
Пръв се съвзе от смайването Коста.
— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.
— Този! — отвърна Веселин.
— Този! — тихо се съгласи Пешо.
— Ами тогава защо не го спряхте?
И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствували и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.
— А интересно защо той се направи, че не ни познава! — замислено запита Пешо.
— Може да не ни е видял! — предположи Веселин. Не, видя ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!
— Значи още не знае, че ключовете са сменени — намеси се Коста. — Това е доста чудно…
— А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…
— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…
Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше пред носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.
— Бай Ламби — започна внимателно Коста, — как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?
— Какво ти влиза на теб в работата! — сърдито измърмори бай Ламби.
— Ей тъй — питам…
— Питай тогава тоя, що духа…
Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:
— Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…
Едва сега бай Ламби погледна момчетата.
— Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…
— Май че беше нещо журналист? — хитро подхвърли Коста.
— Какъв ти журналист! — отвърна сърдито бай Ламби — Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…
— Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…
— Ти нали за тоя питаш — дето сега мина, с белите дрехи?
— За него де…
— На дюкянчето стои жена му…
— Ами кой му гледа детето?
— Какво дете?
— Ами нали има едно малко момиченце?
— Я ми се махайте от главата! — отново се разсърди бай Ламби. — Какво момиченце! Няма никакво момиченце!
— Ама, бай Ламби, сериозно те питаме! — каза учудено Коста. — Аз знам, че той има момиченце!
— Щом
Момчетата мълчаливо се спогледаха. Да изкопчат нещо повече от портиера им се струваше безнадеждно, но и това, което им каза, не беше малко. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал и за момиченцето, той няма никакво дете. Или пък бай Ламби не знае? Тримата стояха смаяни край мълчаливия портиер и не знаеха какво Да предприемат.
Пръв Пешо се досети.
— Да проверим в списъка! — каза той тихо. — Нали всяка къща има списък на хората, които живеят в нея?
Списъкът се намираше до входната врата на кооперацията, върху голямата дъсчена кутия, в която бяха заключени електромерите на всички апартаменти. Не беше много трудно да открият името на Асен Тороманов и да прочетат всичко, което бе написано за него. Той живееше на четвъртия етаж, вход номер три. Беше петдесет и три годишен, женен, по професия търговец. Освен неговото име бе вписано и името на Възкресия Тороманова, четиридесет и пет годишна, женена, съпруга на Асен Тороманов, домакиня. За апартамент номер три не беше споменато никакво друго име — нито на дете, нито на възрастен.
Трите момчета мълчаливо излязоха от кооперацията и се върнаха в портиерската стаичка на Коста. Макар да мълчаха, и тримата усилено размисляха, но мислите им до никъде не можеха да ги доведат.
— Казах ли ви аз на вас! — промърмори най-сетне Веселин. — Виждате ли?
Другите двама го погледнаха сърдито. Какво им бе казал? Нищо не им бе казал.
— Тук има нещо! — тържествено заяви Веселин.
— Какво нещо? — мрачно попита Пешо.
— Не знаем какво е, но работата на тоя човек не е чиста. Той непрекъснато ни лъже. Най-напред ни излъга за кооперацията, после и за момиченцето. Ясно е, че няма никакво момиченце! За какво лъже тоя човек?… Тук има нещо!…
Тримата отново замълчаха, потокът от странни и объркани мисли просто ги замайваше.
— Тука и една друга чудна работа има — обади се Пешо. — Кой е хвърлил тогава ключа? Щом няма момиченце — или човекът, или жена му. Мене не ми е ясно защо един човек ще си хвърля ключа през прозореца, пък после ще ходи да го търси. Ако ключът му трябва — той няма да го хвърля, а ако не му трябва — няма да го търси. Не е малко дете, че да не знае какво прави!
Това последно заключение беше така ясно и просто, че тримата ококорено се спогледаха.
— Тук има нещо! — отново тържествено заяви Веселин и очите му сякаш светнаха.
Действително тоя път и тримата се увериха, че тук има нещо, но какво? Може би нещо интересно и важно, но може би и нещо съвсем случайно! Как да разберат, как да проникнат в тая доста чудна история?
— Кой знае! — усъмни се Коста. — Може да е нещо съвсем глупаво!
— Не, не, не! — енергично се възпротиви Веселин. — Според мене тук има нещо лошо! Защо ни излъга тоя в коя къща живее? Мислиш — за удоволствие? Сигурно не е искал да знаем къде живее! Значи бил е гузен, не му е била съвсем чиста работата!