Следите остават

Вежинов Павел

— И аз искам да вляза във вашата банда!

— Каква банда! — трепна Пешо. — Та ние да не сме нещо бандити?

— Знам, знам аз, всичко разбрах! Искам и аз заедно с вас да търся ключа!

— Кой ключ?

— Ами че ключа, Дето отваря стаята! — Каква стая?

— Ами стаята на Тороманов!

— Разбрала си ти, нищо не си разбрала! — каза с досада Коста. — Отде ти идват на ума такива глупости!

— Само ако посмееш да ни издадеш, ще те направим на пестил! — закани се Веселин.

— Да, ама ще ме пуснете

ли в бандата?

— Нали ти казахме — каква банда, ние не сме бандити! — отвърна Веселин. — Ние сме пионери и действуваме на пионерски начала!

— И аз съм пионерка!

— Пионерка си ти, ама дрънкаш, какво знаеш и какво не знаеш! — намеси се Пешо. — То не е за деца работа, пък на всичко отгоре и за момичета.

— Щом е така, аз ще кажа на милицията! — заяви решително Юлия.

Тримата приятели изтръпнаха. В тоя миг им идваше да я хванат и така да я натупат, че да и посинеят бузите.

— Какво ще кажеш на милицията? — все пак сдържано запита Пешо.

— Ще и кажа, че не искате да и кажете!

По упоритото изражение на момиченцето, по решително свитите устни те почувствуваха, че тя ще изпълни заплахата си. Положението започна да става съвсем безизходно, те се спогледаха мълчаливо и безпомощно, после Пешо намръщено каза:

— Ти постой тука, ние сега ще се върнем! Съвещанието пред вратата на портиерската стая продължи близо четвърт час. Когато отново се върнаха, съдбата на Юлия бе вече решена, макар и след хиляди колебания и резерви.

— Добре! — каза сухо Пешо. — Приемаме те при нас! Само че трябва предварително да се закълнеш и да ни дадеш честна пионерска дума!

— Ще се закълна! — светнала от радост, възкликна Юлия. — Да ми се пръснат очите, ако…

— Не, не така! — намръщиха се момчетата. — Трябва официално!

След няколко минути Юлия бе вече официално член на тяхната група.

ЮЛИЯ ПОЛУЧАВА ЗАДАЧА

Както момчетата очакваха, старият ключар изработи резервния ключ само за половин час. Той им го подаде, без дори да ги погледне, прибра мълчаливо парите и небрежно ги хвърли в дървеното чекмедже на масата.

Като излязоха навън, тримата приятели веднага сравниха двата ключа. Те бяха, разбира се, съвсем еднакви, само че вторият не бе направен от желязо, а от бронз. Да, няма съмнение, отлично го бяха измислили! Отсега нататък тайнствената квартира, която се отваряше с ключа на Тороманов, щеше да принадлежи и на тях, стига, разбира се, да открият къде се намира тя.

Още същата вечер Пешо отнесе ключа на човека с белите дрехи. Той отиде сам — Коста и Веселин останаха да го чакат на улицата. За втори път през този ден той се изправи пред кафявата врата с широка медна плочка. Когато посегна към звънеца и натисна копчето, Пешо усети как сърцето му започна усилено да бие. Не, това не беше никак хубаво, трябва на всяка цена да изглежда пред

човека с белите дрехи колкото се може по-спокоен, сякаш нищо особено не се е случило.

В антрето се чу ясен и отсечен звън, после настана тишина. Пешо зачака, внимателно заслуша дали отвътре ще се чуят някакви стъпки. Измина минута, две, но вътре бе все така тихо — никъде не щракна врата, не се чу да ходи никакъв човек. Тъкмо Пешо реши да звъни втори път и той инстинктивно усети, че през малката кръгла шпионка внимателно го дебне око на невидим човек. Още няколко секунди, после вратата безшумно се отвори, на прага застана високата и слаба госпожа Тороманова, облечена тоя път в дълъг до земята червен кадифен пеньоар. Лицето и изглеждаше неприветливо, също така неприветливо прозвуча малко сипкавият й глас.

— Какво има, момченце?

— Може ли да видя господин Тороманов — попита учтиво Пешо.

— За какво ти е? — каза жената и в гласа и се мярна учудване.

Едва сега Пешо забеляза, че в ръката си госпожа Тороманова държи запалена цигара.

— Става дума за един ключ — все така вежливо добави момчето.

Пешо ясно забеляза колко много се смути жената от неочаквания му отговор. Тя трепна, очите и в миг се присвиха, после отново широко се отвориха.

— Какъв ключ? — попита тя с променен глас.

— Господин Тороманов си е загубил включа! — почти с удоволствие отвърна Пешо.

— Глупости, никакъв ключ не е загубил! — нервно възкликна жената.

— Искам да кажа — той по погрешка го е сменил с моя.

Внезапно лампите на стълбището угаснаха — те бяха с автоматичен прекъсвач. Пешо усети как край него мина червеният пеньоар, лъхна го силен неприятен парфюм.

После лампите отново светнаха.

— Почакай малко! — каза вече успокоена жената и изчезна бързо в апартамента.

След малко на прага се показа Тороманов. Както Пешо сам очакваше, по цялото му лице се бе разляла любезна, почти угодническа усмивка.

— Ти ли си, Малкият? — попита той ласкаво. — Та какво, казваш, станало?

— Нали, помните, господин Тороманов, че аз ви върнах снощи загубения ключ…

— Помня, мойто момче, как да не помня!

— Добре, ама е станала грешка… Аз съм ви дал моя ключ, пък съм задържал вашия.

Тъй ли? — трепна Тороманов. — Гледай ти работа! А къде е моят ключ?

Пешо го извади от джоба си и вежливо показа. Както първия път, стори му се, че човекът с белите дрехи просто алчно го грабна от ръцете му, широкото му пълно лице потъмня от приток на кръв.

— Браво! Много ти благодаря! — каза той с не—престорена благодарност.

— А ще ми върнете ли сега моя? — попита Пешо.

— Разбира се! — възкликна Тороманов. — Ей сегичка.

Тороманов с неочаквана за пълнотата му пъргави—на изчезна в апартамента и след малко се върна с ключа и някаква книжка кесийка в ръцете.