Следите остават

Вежинов Павел

— Развълнуван излизам пред вас, драги пионери, скъпи деца на нашата народна власт!… Не може да бъде и друго — така хубав е поводът, който ни събра всички нас тук под тоя покрив… Ваши другарчета, ваши близки приятели, на които аз вярвам, че всички вие тук по нищо не отстъпвате, извършиха дела, с които всички особено се гордеем… Те подпомогнала народната власт в борбата и с нейните най-зли врагове и проявиха не само геройство, но също така най-висока интелигентност, изобретателност и находчивост…

В

залата избухнаха ръкопляскания, които дълго не стихнаха. Героите на тържеството, които доскоро изглеждаха бледни и смутени, сега започнаха да руменеят и да навеждат развълнувано очи към пода. Помощник—министърът продължи словото си. Той изрази голямата признателност на органите на Вътрешното министерство към малките герои и сред всеобщите ръкопляскания обяви, че ще им бъдат подарени книги. Тук той се замисли за миг и продължи с все същия сърдечен и приятелски тон:

— Може би мнозина ще се учудят, че най-голяма похвала получава Юлия… Вие всички тук познавате до най-малките подробности цялата история и добре знаете, че в същност вашият другар Петър Андреев е бил в центъра на цялата дейност и че той е бил, така да се каже, сърцето и моторът на тая дейност… Когато е бил пленен от диверсантите, той е проявил героизъм, с който всички се гордеем… Но Андреев в същото време допусна и една голяма слабост, с която малко трудничко може да се извини един добър и съзнателен пионер. Той прояви незачитане на другарския колектив и си позволи някои действия въпреки изричното решение на другарите си… Така той не само усложни преследването на бандитите, но което е и много по-важно — подхвърли на много сериозен риск своя живот… За нас това е от особено голямо значение… Ние винаги ще имаме нужда от вашата помощ и от помощта и съдействието на всички граждани, но когато въпросът се отнася за пионери като вас, ние в никой случай не желаем такава помощ, при която да се рискува вашият живот или вашата сигурност… Това трябва много добре да запомните… Народната власт вече е много силна, тя разполага с всякакви начини да се справя със своите врагове и затова никога няма да си позволи да рискува сигурността или живота на своите най-малки граждани…

След словото на помощник—министъра думата беше дадена на Пешо. Той бе грижливо написал своето изказване, но докато говореше, много рядко поглеждаше в листата. Вълнението му като че ли бе преминало, сега вече гласът му звучеше уверено и твърдо, тъмните му очи гледаха спокойно някъде над главите на пионерите. Той поблагодари от името на всички свои другари за голямото внимание към тях от страна на народната власт и тържествено обеща, че те все така вярно и предано ще служат на народа, като изпълняват образцово пионерските си задължения и в училището, и вън от него…

— А колкото се отнася до Юлия — завърши той, — аз смятам, че тя наистина

се показа най-достойна между всички нас — това го признавам тук пред всички с чисто сърце и пред всички искам да и се извиня, че някога съм я пренебрегвал, тъй като е момиче, а от момиче — си мислех аз — човек кой знае какво не може да очаква… Аз наистина извърших много груба грешка, като не зачетох решението на другарския колектив… Това сега отлично го разбирам… И понеже го разбрах, за мене най-голямата и истинска похвала е тая, че другарите искрено ми простиха и пак ме смятат за такъв верен другар, както и по-рано ме смятаха… По-голяма награда от тая не може да има…

Пешо не успя да продължи. Внезапно в големия салон избухна истинска буря от ръкопляскания. Всички ръкопляскаха — и пионерите, и учителите, и младите офицери, и възрастните, родители, и хората, които седяха край дългата червена маса. Пешо смутено млъкна, безпомощно погледна баща си, после отново обърна очи към голямата зала. За пръв път, откакто бе излязъл на трибуната, той се вгледа в публиката и изведнъж сякаш дъхът спря на гърлото му. Сега той видя своите другари така, както никога не бе ги виждал. Видя техните развълнувани и възхитени лица, видя бляскавите им очи, видя дълбоката им и искрена радост и обич и разбра колко силно бяха прозвучали думите за другарството. И тук внезапно той съзря и своя класен наставник на първата редица, видя дълбокото вълнение в погледа му и това вълнение изведнъж сякаш преля в собствените му гърди и стисна гърлото му. Той едва ли не хлъцна. Влага замъгли погледа му. В мъглата на сълзите образите сякаш се разтопиха, лицата изчезнаха и от всичко, което бе в салона, в съзнанието му остана само пламъкът на червените знамена, с които бе драпиран балконът, и нестихващият шум на ръкоплясканията.

Това бяха мигове, които Пешо никога нямаше да забрави.

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: Бате Коста, 2008

Публикация

Павел Вежинов. Следите остават

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив

Редактор Никола Джоков

Художник Христо Брайков

Худож. редактор Веселин Храстов

Техн. редактор Найден Русинов

Коректори Трифон Алексиев и Бета Леви

Дадена за набор на 1. VIII. 1970 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1970 г. Изд. № 678. Формат 59/84/16. Тираж 40030. Изд. коли 10,38. Печатни коли 12,50. Тем. № 2061. Лит. група IV. Цена 0.58

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

Свалено от „Моята библиотека“

Последна редакция: 2008-09-07 09:27:08