Следите остават
Шрифт:
— Аха! — каза ласкаво и добродушно мъжът. — Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.
— Играем си! — отвърна предпазливо Пешо.
— А отдавна ли играете? — внимателно попита мъжът.
Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:
— Е
— Тъй, тъй, хубаво! — добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?
— Има! — вече съвсем неохотно отвърна Пешо.
— Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха — такава значи била работата!
— Намерихме, намерихме! — почти в един глас отвърна компанията. — Падна от етажите!
Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.
— Чудесно! — възкликна той вече съвсем непринудено. — У кого е?
— У мен — отвърна Пешо и бръкна в джоба си. Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:
— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…
— В тая кооперация ли живеете? — попита Пешо. — В тая — отвърна бързо мъжът. — А ти, момченце, да не си загубил ключа?
— Как ще го загубя, никъде не съм ходил! — кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.
— Ето го! — каза той с облекчение. — Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.
— Интересен човек! — измърмори след него Веселин. — Дори не поблагодари!
— Такива са възрастните! — забеляза с огорчение Бебо. — Докато им трябваш, добри са, пък после…
— Такива са! — поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.
Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.
У ДОМА
Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко
— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!
Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:
Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!
Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.
— Кой вика? — попита грозно Пешо.
Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.
— Питам ви кой вика, сополанки такива!
Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.
— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.
Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.
— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.
— На пък, вика ми се!
Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.
— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.
— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!
Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.
— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.
— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?
— Какво? — полюбопитствува презрително момчето.
— Ще те напердаши веднъж здравата — това!
— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!
— На твоя татко са му къси ръцете!
Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.
— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?
— Направил си ми!
— Нищо не съм ти направил!
— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!
Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.
— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!
Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:
— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!
— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!
— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!