Сестра
Шрифт:
Взех полароидната снимка. Не разбирах.
— Но бебето й е умряло.
Полицай Върнън кимна — като майка, тя усещаше нещата по-добре от мен:
— В този случай снимката е била дори още по-важна за нея.
В началото единственото, към което гледах, бяха ръцете ти, с които държеше бебето, твоите здрави и гладки китки. Лицето ти не се виждаше и аз не се осмелих да си го представя. Все още не се осмелявам.
Погледнах към него. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Веждите му бяха като едва забележими линии, нарисувани с молив, фино оформени и невероятно перфектни; лицето
Сега тази снимка е при мен. Нося я през цялото време.
Полицай Върнън изтри сълзите си, за да не капнат върху снимката. Съчувствието й беше неподправено. Чудех се дали някой толкова чувствителен към болките на другите би могъл да остане за дълго на работа в полицията. Опитвах се да мисля за нещо различно от бебето ти; за нещо различно от теб, докато го прегръщаше.
Веднага щом казвам на господин Райт за снимката, рязко се изправям и обяснявам, че трябва да отида до тоалетната. Влизам в дамската тоалетна и сълзите ми потичат в мига, в който затварям вратата зад гърба си. До мивките стои жена, може би някоя секретарка или адвокатка. Която и да е, тя е достатъчно дискретна, за да не каже нищо за сълзите ми, но докато излиза, ми се усмихва едва забележимо в жест на солидарност. Имам още много да ти казвам, но не искам да го казвам на господин Райт, затова докато седя тук и плача за Хавиер, ще ти разкажа следващата част.
Час и нещо след като полицай Върнън си замина, в апартамента пристигнаха мама и Тод. Той беше изминал целия път до Литъл Хадстън, за да я вземе с моята кола под наем, представяйки се, както бях сигурна, че ще направи, като загрижен бъдещ зет. Предадох им думите на детектив Финбъро и ми се стори, че лицето на мама се сгърчи от облекчение.
— Но аз мисля, че от полицията грешат, мамо — добавих и я видях как трепва. Разбрах, че не иска да продължавам, но въпреки това го направих. — Не мисля, че се е самоубила.
Мама се загърна по-плътно в палтото си.
— Предпочиташ да са я убили?
— Искам да разбера какво се е случило в действителност. Ти не…
Тя ме прекъсна:
— Всички знаем какво се е случило. Не е била на себе си. Инспекторът ни го каза.
Беше повишила детектив сержант Финбъро в инспектор, за да подсили аргументите си. Долових нотка на отчаяние в гласа й.
— Вероятно дори не е осъзнавала какво прави.
— Майка ти е права, скъпа — намеси се Тод. — От полицията знаят какво приказват.
Той седна на дивана до мама и, както е типично за повечето мъже, разтвори широко крака; зае два пъти повече място, отколкото му беше нужно; беше мъжествен и огромен. Усмивката му се плъзна от моето затворено изражение към откритото лице на мама. Звучеше почти сърдечно:
— Хубавото е, че аутопсията е приключила и можем да организираме погребението й.
Мама кимна, погледна го с благодарност, подобно на малко момиченце. Очевидно се беше вързала на мачовската
— Знаете ли къде бихте искали да я положите? — попита той.
„Положите“, все едно щяхме да те сложим в леглото и на сутринта всичко щеше да е по-добре. Бедният Тод, не беше негова вината, че евфемизмите му ме изкарваха от нерви. Мама явно не възразяваше:
— Бих искала да я погребем в църковния двор в селото. До Лео.
В случай че още не знаеш, твоето тяло е там. В моментите на най-голяма слабост си представям, че си някъде заедно с Лео, където и да е това „някъде“. От мисълта, че ти имаш него и той — теб, ми става малко по-леко. Но, разбира се, ако това „някъде“ съществува, с вас ще има и трети човек.
Искам да те предупредя, че това, което следва, ще е болезнено. Извадих снимката от плика и я подадох на мама.
— Това е снимка на бебето на Тес.
Мама не пожела да я вземе от ръката ми, дори не погледна към нея.
— Но то е било мъртво.
Съжалявам.
— Било е момче.
— Защо да го снима? Зловещо е.
Тод се опита да се притече на помощ:
— Мисля, че в днешно време позволяват на хората да снимат бебетата си, дори да са мъртви. Като част от процеса на скърбене.
Мама възнагради Тод с един от онези погледи, които обикновено пази за членовете на семейството. Той сви рамене, сякаш да се разграничи от подобна странна и безвкусна вероятност.
Продължих сама:
— Тес би искала да я погребат заедно с бебето й.
Изведнъж гласът на мама се разнесе високо из апартамента ти:
— Не. Не съм съгласна.
— Тя би искала така.
— Би искала всички да разберат за извънбрачното й дете? Това ли би искала? Да изложим срама й публично?
— Тя никога не би се срамувала от сина си.
— А би трябвало.
Мама на автопилот; четиридесет години зараза с предразсъдъците на средната класа на Англия.
— Може би предлагаш да закачим алена буква на ковчега й по този случай? — попитах.
Тод се намеси:
— Скъпа, нямаше нужда от тази забележка.
Изправих се.
— Излизам да се поразходя.
— В снега?
Думите прозвучаха по-скоро критично, отколкото загрижено. Изрече ги Тод, но също толкова лесно биха могли да излязат от устата на мама. Никога преди не се бях озовавала в компанията на двамата едновременно и едва сега започвах да осъзнавам общото помежду им. Зачудих се дали това не беше истинската причина да искам да се омъжа за него; може би познатото, дори когато е негативно, поражда чувства на сигурност, вместо на непоносимост. Погледнах към Тод, щеше ли да дойде с мен?
— Тогава ще остана тук с майка ти.
Винаги си бях мислила, че дори да ми се случеше най-лошото, щях да мога да се хвана за него. Но сега осъзнах защо никой не можеше да ми служи за спасително въже. Падах, откакто те бяха открили, носех се надолу прекалено бързо и прекалено надалеч, за да може някой да преустанови сриването ми. А онова, от което имах нужда, бе някой, който да рискува да се присъедини към мен, на седем мили надолу в тъмното.
Господин Райт забелязва подпухналото ми лице, когато влизам.