Сестра

Лъптън Розамънд

— Вие ли я убихте?

Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.

— Очевидно сте много разстроена… — започна той, но аз го прекъснах.

— Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?

Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.

— Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…

— Махайте се! Махайте се, по дяволите!

Изкрещях грозната си скръб към него — отново и отново — и продължих да крещя дори след

като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.

— Чух крясъци.

Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.

Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:

— Здравейте, тук е Тес.

За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.

— Скъпа? Там ли си? — попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. — Биатрис? Вдигна ли?

— Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.

Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.

— Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.

Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.

Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.

* * *

— На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.

Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.

— Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после — венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката

да излезе.

— Затова отидох да се срещна с Емилио Коди сама.

Връщам се към невероятно стръмния склон на миналото; стисвам въжето малко по-силно, заради лака за нокти и венчалните халки.

* * *

Излязох от полицейския участък. Гневът избиваше под умората ми. Детектив Финбъро ми каза, че все още нямали представа кога точно си умряла, но аз знаех. В четвъртък. Както Саймън каза, него ден си го оставила край басейна в Хайд Парк, но така и не си излязла от парка. Нищо друго не ми звучеше логично.

Позвъних в колежа и една секретарка с немски акцент кисело ме осведоми, че Емилио преглеждал курсови работи у дома. Но когато й казах, че съм ти сестра, тя омекна и ми даде адреса му.

Докато карах натам, си спомних разговора ни за жилището на Емилио.

— Нямам представа. Срещаме се само в колежа или в моя апартамент.

— Той какво се опитва да скрие?

— Просто така се случва, това е всичко.

— Предполагам, че живее на някое място от рода на Хокстън. Модерен квартал на средната класа, но с шикозен привкус на бедняци наоколо.

— Наистина го мразиш, нали?

— С достатъчно графити, за да поддържат вида на урбанистична джунгла. Вярвам, че хора като него излизат посред нощ със спрейове боя в ръка, за да се погрижат районът да остане модерно маркиран и да не дегенерира в приличен квартал, населен с хора от средната класа със средни доходи.

— Какво е направил, за да заслужи това?

— О, не знам. Може би секс с малката ми сестра, в резултат на което тя е забременяла, а после той си е плюл на петите и е избягал от всички отговорности.

— Говориш така, сякаш съм напълно некомпетентна да направлявам собствения си живот.

Оставям думите ти да увиснат някъде по жицата между двата телефона. Почти чувам кикота в гласа ти:

— Пропусна да споменеш факта, че е мой преподавател и следователно се е възползвал от служебното си положение.

Ти никога не приемаше сериозността ми на сериозно.

Е, открих къде живее и се оказа, че не е в Хокстън или Брикстън, или в някое от онези места, където модерните средни класи пристигат, веднъж щом там се отвори кафене, предлагащо нискокалорично лате. Емилио Коди живее в Ричмънд; красивият разумен Ричмънд. А къщата му не е сграда от урбанистичния тип, налаган от Ричард Роджърс, а перла от епохата на кралица Ан, чиято огромна градина само може би струва колкото една-две улици в Пекъм. Прекосих внушително дългата предна алея и почуках по вратата с оригиналното чукче-антика.