Сестра
Шрифт:
Исках да го разплача, защото знаех, че сълзите разтварят във влажна сол преградите около онова, което искаме да запазим далеч от очите на околните.
— Казаха ли ти, че е прекарала цели пет нощи — съвсем сама! — в една воняща мръсна обществена тоалетна?
Очите му започнаха да се наливат със сълзи, гласът му стана по-тих от обикновеното:
— Онзи ден, когато ме завари пред апартамента й. Чаках зад ъгъла, докато не излезе. Тогава те последвах с мотора си.
Като през мъгла си спомних, че чух бръмченето на мотор, когато
— С часове стоях пред портите на парка. Валеше сняг — продължи Саймън. — Вече бях премръзнал, помниш ли? Видях те да излизаш с онази полицайка. Видях и един микробус с тъмни стъкла. Никой не искаше да ми каже нищо. Не бях член на семейството.
Сега сълзите му вече се лееха; той не направи никакво усилие да ги спре. Намирах го за отблъскващ, също както изкуството му.
— По-късно същата вечер съобщиха за трагедията по новините — продължи той. — Беше кратък репортаж — нямаше и две минути — и в него се говореше за млада жена, чието мъртво тяло е било открито в тоалетна в Хайд Парк. Показаха студентската й снимка. Ето как разбрах, че е мъртва.
Трябваше да издуха носа си и да избърше очите си, и аз прецених, че това е подходящият момент да се намеся:
— И защо всъщност е искала да се срещне с теб?
— Каза, че е уплашена. Искаше да й помогна.
Сълзите бяха подействали така, както бях предвидила; бях стигнала до това житейско прозрение през онази първа вечер в пансиона, когато се бях пречупила и бях признала пред директорката, че ми липсват не мама и дома ми, а татко.
— Сподели ли защо е уплашена?
— Каза, че получавала странни телефонни обаждания.
— Спомена ли кой е бил?
Той поклати отрицателно глава. И аз изведнъж се усъмних дали сълзите му са истински или като на крокодила от поговорката — безмилостни и без грам съжаление.
— Защо мислиш, че е избрала теб, Саймън? Защо не се е обърнала към някой от другите си приятели?
Вече беше изтрил сълзите си, отново се затваряше в черупката си:
— Бяхме много близки.
Може би забеляза скептицизма ми, защото тонът му стана гневно-обиден:
— За теб е по-лесно, ти си й сестра, имаш право да скърбиш за нея. Хората очакват от теб да се сринеш психически. А аз дори не мога да кажа, че ми е била гадже.
— Не ти се е обадила, нали? — попитах го.
Саймън не отвърна.
— Тес никога не би използвала чувствата ти към нея, за да извлече лична изгода.
Той се опита да запали цигарата си, но пръстите му трепереха и не успяваха да накарат запалката да проработи.
— Какво се случи в действителност?
— Звънях й много пъти, но или попадах на телефонния и секретар, или линията беше заета. Но накрая тя вдигна. Каза, че трябвало да излезе навън. Предложих й да се срещнем в парка и тя се съгласи. Не знаех, че галерия „Серпентин“ е затворена. Надявах се, че можем да отидем там. Когато се видяхме, тя ме попита дали може
— Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?
— Непрекъснато. Не си спомням точния израз, който използва. Господи, има ли значение? — Имаше значение, защото придаваше автентичност на думите му. — Беше уплашена и ме помоли за помощ, защото й бях удобен.
— Защо тогава я остави?
Въпросът ми, изглежда, го жегна.
— Какво?
— Каза, че искала да остане при теб. Защо тогава не си й позволил?
Най-накрая успя да запали джойнта и дръпна жадно от цигарата:
— Добре де, казах й какво изпитвам към нея. Колко я обичам. Всичко.
— Натрапил си й се?
— Не беше така.
— И тя те е отрязала?
— Направо. Без да смекчава удара. Каза, че този път не мислела, че би могла да ми предложи „искрено“ да си останем приятели.
Чудовищният му егоизъм бе погълнал цялата му жал към теб, към твоята мъка, докато превръщаше него самия в жертва. Но моят гняв беше по-голям от егото му.
— Обърнала се е за помощ към теб, а ти си се опитал да се възползваш от нуждата й от закрила.
— Тя искаше да се възползва от мен, точно обратното беше.
— Значи все още е искала да остане при теб?
Той не отвърна, но можех да предположа какво е последвало.
— Само че без обвързаност?
Саймън продължаваше да мълчи.
— Но ти не би допуснал това, нали?
— И да бъда в позициите на по-слабия?
Мисля, че за момент просто останах втренчена в него, твърде зашеметена от противния му егоизъм, за да отвърна каквото и да било. Той си помисли, че нещо не съм разбрала:
— Единствената причина, поради която искаше да остане при мен, бе, че бе ужасена до смърт. Как мислиш, че се чувствах от това?
— Ужасена до смърт?
— Преувеличих, исках да кажа…
— Преди каза „уплашена“, сега — „ужасена до смърт“?
— Добре де. Каза ми, че й се струвало, че някакъв мъж я следвал в парка.
Насилих се да звуча неутрално:
— Каза ли ти кой е бил?
— Не. Претърсих наоколо. Дори прерових храстите — целия се покрих със сняг и замръзнали кучешки лайна. Нямаше жива душа.
— Трябва да отидеш в полицията. Да говориш с един офицер на име Финбъро. Работи в участъка в Нотинг Хил, ще ти дам номера му.
— Няма смисъл. Тя се е самоубила. Съобщиха го по местните новини.
— Но ти си бил там. Знаеш повече от телевизията, нали? — Говорех му като на дете, опитвах се да го убедя, да скрия собственото си отчаяние. — Казала ти е за мъжа, който я е преследвал. Знаеш, че е била изплашена.
— Той вероятно е бил само продукт на параноята й. Казват, че от следродилната психоза жените съвсем откачат.