Сестра

Лъптън Розамънд

— Някой я е вкарал в онова ужасно място насила и я е убил.

Детектив Финбъро продължи да е търпелив с мен:

— Няма никаква причина някой да иска да я убие. Не става дума за сексуално насилие, слава богу, нито за грабеж. А когато разследвахме изчезването й, не открихме нито един човек, който да й е желаел злото, точно обратното.

— Поне ще поговорите ли отново със Саймън?

— Наистина не вярвам, че ще спечелим нещо от това.

— Дали защото Саймън е син на министър?

Запратих в лицето му това обвинение в

опит да го засрамя и по този начин да го накарам да промени мнението си.

— Моето решение да не разговарям отново със Саймън Грийнли се дължи на това, че един подобен разговор би бил безпредметен.

Сега, когато го познавам по-добре, знам, че използва официален език, когато се чувства емоционално притиснат.

— Но все пак сте наясно, че бащата на Саймън е Ричард Грийнли, член на парламента?

— Не мисля, че този разговор ще ни отведе донякъде. Може би…

— Тес не си заслужава риска, нали?

* * *

Господин Райт ми е сипал чаша с вода. От описанието на тоалетните ми се беше повдигнало. Бях му казала за лъжата на Саймън и разговора ми с детектив Финбъро. Но премълчах, че докато разговарях с детектива, Тод беше закачил палтото ми. Беше извадил картичките от джобовете му и прилежно ги беше подредил да съхнат; всяка пригладена плажна картичка беше като знак на неодобрение. Знаех, че взема страната на детектив Финбъро, макар да можеше да чуе само моята.

— Значи, след като детектив Финбъро ви каза, че няма да разпита отново Саймън, решихте да го сторите сама? — пита господин Райт. Мисля, че долавям весела нотка в гласа му; не бих се изненадала.

— Да, превръщаше се в нещо като навик.

А само осем дни по-рано, докато летях към Лондон, бях човек, който винаги бе избягвал конфронтациите. Но в сравнение с убийствената бруталност на твоята смърт, конфронтацията с думи изглеждаше безобидна и дори малко тривиална. Защо в миналото винаги се притеснявах, че дори се и страхувах да влизам в конфликти? Сега това ми се струва толкова слабохарактерно — чак смешно.

* * *

Тод излизаше да търси тостер. Не мога да повярвам, че сестра ти си е припичала филийките на скарата. Тостерът ни в Ню Йорк имаше функции за размразяване и за загряване на кроасани, които всъщност наистина използвахме.

На прага се обърна към мен:

— Изглеждаш уморена.

Загрижен ли беше, или ме критикуваше?

— Снощи ти казах, че трябва да вземеш една от сънотворните таблетки, които ти донесох по предписание на доктор Броудбент.

Критикуваше ме.

Излезе, за да купи тостера.

Не бях му обяснила защо не можех да взема приспивателното — щях да се почувствам като страхливка, ако дори само за няколко часа те блокирах от съзнанието си. Нито пък можех да му кажа, че имам намерение да се срещна със Саймън, защото той щеше да се сметне за морално задължен да ме възпре от подобна „прибързана и

нелепа“ постъпка.

Открих адреса на Саймън в тефтера ти и паркирах пред триетажната му къща в Кенсингтън. Саймън натисна бутона на интеркома и ме пусна да вляза. Заизкачвах се към последния етаж. Когато отвори вратата, едва го познах. Мекото му бебешко лице беше набраздено от умора; едва наболата му като на модел от реклама брада бе започнала да пораства.

— Бих искала да си поговорим за Тес.

— Защо? Мислех, че я познаваш най-добре — гласът му беше злобен от ревност.

— Но ти също си бил близък с нея, нали? — попитах.

— Да.

— Е, мога ли да вляза?

Той остави вратата отворена и аз го последвах в просторната луксозна всекидневна. Това трябва да беше лондонското убежище на баща му, когато не обикаляше из избирателния си район. По протежението на цялата стена се виждаше огромна картина, изобразяваща затвор. Отблизо забелязах, че картината всъщност е колаж: затворът беше направен от хиляди снимки на бебешки лица с паспортен размер. Беше интересно и отблъскващо.

— Галерия „Серпентин“ е затворена до април, няма как да си се срещнал с Тес там.

Той просто сви рамене, очевидно не му пукаше.

— Защо излъга? — попитах.

— Просто ми хареса идеята, това е всичко — отвърна той. — Така срещата ни щеше да прилича повече на среща между двама влюбени. Галерия „Серпентин“ е от местата, които Тес би избрала за любовна среща.

— Но вашето не беше любовна среща, нали?

— Нима вече има някакво значение дали малко ще пренапиша историята ни? И ще я направя такава, каквато ми се иска да е била? Ще вкарам малко фантазия в нея? Това няма да навреди на никого.

Идеше ми да му изкрещя, но нямаше да постигна нищо, освен един кратък миг на моментно задоволство от освободения навън гняв.

— Защо си я срещнал в парка? Навън трябва да е било кучешки студ.

— Тес беше тази, която искаше да отидем там. Каза, че имала нужда да е навън. Побърквала се, когато се намирала в затворени пространства.

— „Побърквала“? Тази дума ли е използвала?

Никога не те бях чувала да я употребяваш. Макар много-много да не мислиш какви ги приказваш, все пак внимателно си подбираш думите, освен това си голяма патриотка по отношение на английския език и ме гледаш отвисоко заради американизмите, които използвам.

Саймън вдигна кадифена торбичка от един огледален шкаф.

— Може да е казала, че изпитва клаустрофобия. Не си спомням.

Това ми звучеше по-вероятно.

— Каза ли ти защо иска да те види? — попитах го.

Той се засуети покрай хартийките за свиване на цигари, не ми отговори.

— Саймън…?

— Просто искаше да прекара известно време с мен. Господи, толкова ли ти е трудно да го схванеш?

— Как разбра, че е мъртва? — попитах. — Някой приятел ли ти каза? Казаха ли ти за разрезите по вътрешната страна на ръцете й?