Сестра
Шрифт:
— Какво казаха от полицията? — попита той, когато влезе.
— Казаха, че ще проверят.
— Типично по американски.
Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.
— Значи ще претърсят Хайд Парк? — попита Саймън.
Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща
— И ще ни се обадят? — попита той.
— Детектив Финбъро ще ме уведоми, ако има нещо, да — отвърнах.
Саймън се просна на дивана ти, напластените му със сняг боти оставиха отпечатък върху индийското ти одеяло. Но трябваше да му задам още няколко въпроса, така че прикрих раздразнението си.
— Полицията смята, че Тес страда от следродилна депресия. Как ти се стори на теб?
Той помълча известно време и аз се запитах дали се опитва да си спомни, или съчинява поредната лъжа.
— Беше отчаяна — рече той. — Трябваше да взема от онези специални хапчета за спиране на кърмата. Каза ми, че това било едно от най-лошите неща — все още да произвежда всичката тази храна за бебето си и да не може да му я даде.
Смъртта на бебето ти започна леко да си проправя път в съзнанието ми. Съжалявам, че ми отне толкова много време. Единственото ми оправдание е, че в тревогата ми за теб нямаше място за нероденото ти дете.
Нещо в думите на Саймън ме човъркаше. Заковах го с фраза:
— Каза „беше“.
Той ме погледна недоумяващо.
— Каза „беше отчаяна“?
За момент ми се стори, че има вид на приклещен в ъгъла, после обаче възвърна самообладанието си. Гласът му отново прозвуча с фалшивия акцент от Северен Лондон:
— Имах предвид, че беше депресирана, когато я срещнах в четвъртък. От къде мога да знам как се чувства сега?
Лицето му вече не ми изглеждаше детинско, а жестоко; пиърсингът не беше белег на младежки бунт, а на доброволно избран мазохизъм. Имах да го питам още нещо.
— Тес ми каза, че бебето било излекувано?
— Да, смъртта му нямаше нищо общо с кистозната фиброза.
— Да не би да е заради това, че се е родило три седмици по-рано?
— Не. Тя ми каза, че е нещо, което би го убило дори да се беше родило навреме. Нещо свързано с бъбреците му.
Заредих се с твърдост.
— Знаеш ли защо не ми е казала, когато бебето е умряло?
— Мислех, че го е направила. — Във вида му прозираше триумф. — Знаеше ли, че аз щях да съм кръстникът?
Тръгна си неохотно, след като любезните ми намеци бяха преминали в нетипично за мен директно настояване.
Изчаках два часа и половина и понеже детектив Финбъро не ми се обади, позвъних в участъка. Една служителка ме уведоми, че детективът не е на разположение. Реших да отида до Хайд Парк. Надявах се, че няма да има и следа от Финбъро; надявах се, че причината, поради която не е на разположение, е, че в момента разследва по-спешен случай, тъй като твоят беше преминал
Докато приближавах към Хайд Парк, ме подмина полицейска кола с надута сирена. Звукът ме изпълни с паника. Натиснах педала на колата. Когато пристигнах до Ланкастър Гейт, полицейската кола, която ме беше изпреварила, тъкмо се присъединяваше към другите, които вече бяха паркирали там; сирените им надаваха електронен вой.
Влязох в парка. Наоколо ми се сипеше сняг. Прииска ми се първо да бях изчакала още малко, да си бях отпуснала час и нещо, за да се насладя на собствения си живот. На повечето хора това ще им се стори егоистично, но ти си живяла със скръбта или по-точно една част от теб бе умряла от скръб, така че знам, че ще ме разбереш.
Навътре в парка виждах полицаи, повече от дузина. Към тях приближаваха полицейски коли, караха направо през парка. На мястото, където кипеше това оживление, бяха започнали да се събират любопитни граждани — телевизионно риалити на живо.
Толкова много отпечатъци от стъпки и гуми в снега!
Бавно вървях към тях. Умът ми беше странно спокоен, регистрираше забавено, че сърцето ми се блъска на неравни интервали в гърдите, че съм останала без дъх, че силно треперя. Умът ми някак си успяваше да се държи на разстояние, да не се превърне в част от реакцията на тялото ми.
Подминах един човек от поддръжката на парка, облечен в кафява униформа, който говореше със собственик на лабрадор.
— Попитаха ни за басейна и за езерото, и аз си помислих, че ще ги пресушат, но главният офицер реши първо да претърсят изоставените сгради наоколо. След съкращенията имаме доста такива. — Към слушателите му се присъединиха още стопани, разхождащи кучетата си, както и тичащи за здраве хора. — Преди години онази сграда там беше мъжка тоалетна, но накрая се оказа, че е по-евтино да се постави нова, отколкото да се ремонтира старата.
Подминах ги и продължих към полицаите. Опъваха кордон около една малка запусната викторианска постройка, наполовина скрита зад храстите.
Близо до кордона видях полицай Върнън. Вечно розовите й бузи сега бяха пребледнели, очите й — подпухнали от плач; трепереше. Един полицай я беше прегърнал през рамото. Не ме видяха. Гласът на полицай Върнън беше задъхан и неравен:
— Да, виждала съм, но само в болницата и никога някой толкова млад. Или толкова самотен.
По-късно щях да съм й благодарна за физически изразеното състрадание. Тогава обаче думите й се забиха в съзнанието ми, накараха насила мозъка ми да се заеме с онова, което се случваше.