Сестра
Шрифт:
Излизам от сградата и вечерта е топла, но аз продължавам да треперя и космите по ръцете ми настръхват, опитвайки се да съхранят топлината на тялото. Не зная какво ме беше разтреперило толкова силно през оня трагичен ден — дали хапещият студ или шокът.
За разлика от вчера, днес не усещам заплашителното присъствие зад гърба си, може би защото, след като бях описала деня, в който те бяха открили, не ми беше останала емоционална енергия за страха. Решавам да повървя, вместо да хвана метрото. Тялото ми се нуждае от стимули от истинския свят навън, не от климата на спомените. Смяната ми в „Койотът“ започва
Поразена си и да, съгласна съм — аз съм лицемерка. Все още си спомням наставническия си тон.
—_ Сервитьорка? Не можа ли да намериш нещо по-малко…?_
Гласът ми замря, но ти знаеше с какво да запълниш празнотата: „затъпяващо“, „под твоето достойнство“, „задънена улица“.
— Работя това само за да си плащам сметките, не е избор на кариера.
— Но защо не си намериш някоя дневна работа, която може да доведе до нещо по-сериозно?
— Не е дневна работа, а нощна.
В хумора ти имаше известна горчивина. Беше усетила скритото ухапване; липсата ми на вяра в твоето бъдеще като художничка.
Е, за мен това е нещо повече от дневна или нощна работа — това е единствената работа, която имам. След триседмично отсъствие по семейни причини търпението на шефа ми се беше изчерпало. Трябваше да му кажа — избирай между двете възможности, Биатрис — какво смятам да правя и моето оставане в Лондон на практика означаваше, че напускам. Това ме прави да изглеждам като някой решителен човек, който реагира гъвкаво според ситуацията и без да се замисля, заменя поста на главен мениджър на дизайнерска компания за корпоративна идентичност с професията на сервитьорка на половин щат. Но ти знаеш, че изобщо не съм такава. Освен това работата ми в Ню Йорк с нейната редовна заплата, отлична пенсионна схема и пълно работно време беше последната ми връзка с един предсказуем и защитен живот.
Изненада: харесва ми да работя в „Койотът“.
Ходенето помага и след четиридесет минути дишането ми се забавя; сърцето ми се връща към познатия ритъм. Най-накрая ти обръщам внимание, когато ми повтаряш, че трябваше поне да се обадя на татко. Но си казвам, че новата му жена ще го утеши много по-добре от мен. Да, женени са от осем години, но аз все още я възприемам като новата му жена — свежа, бяла и блестяща с младостта и тиарата си от фалшиви диаманти, неопетнена от загуба. Нищо чудно, че татко избра нея пред нас.
Стигам до „Койотът“ и виждам, че Бетина е опънала зелената тента и в момента подрежда старите дървени маси навън. Тя ме посреща с разтворени ръце, прегръдката й ме очаква. Преди няколко месеца щях да се отдръпна. За щастие, съм станала по-малък шовинист. Прегръщаме се силно и аз съм благодарна за физическото й присъствие. Най-сетне преставам да треперя.
Тя загрижено ме поглежда:
— Чувстваш ли се достатъчно
— Нищо ми няма, наистина.
— Гледахме го по новините. Казват, че делото щяло да е през лятото?
— Да.
— Кога според теб ще ми върнат компютъра? — пита тя с усмивка. — Почеркът ми е ужасен, хората не могат да прочетат менютата си.
От полицията прибраха компютъра й. Знаеха, че често си го ползвала и искаха да видят дали няма да открият в него нещо, което да им помогне при разследването. Усмивката й е наистина много красива и винаги ме завладява напълно. Бетина обгръща ръка около мен, за да влезем заедно вътре, и аз разбирам, че тя е била навън нарочно, за да ме чака.
Изкарвам смяната си, въпреки че все още съм замаяна и главата ми се пръска, но ако някой е забелязал колко съм мълчалива, не го коментира. Винаги съм била добра в смятането наум, така че тази страна от работата ми се удава с лекота, но закачливите разговори с клиентите са нещо друго. За щастие, Бетина говори за двама и тази вечер разчитам на нея, както често съм разчитала на теб. Всички клиенти са от постоянните и проявяват същото разбиране към мен, както персоналът — не ме разпитват, нито ми задават въпроси или коментират случилото се. Тактичността е заразна.
Когато се прибирам у дома, вече е късно и, физически изтощена от отминалия ден, копнея единствено за сън. За мой късмет са останали само трима особено издръжливи репортери. Може би са на свободна практика и имат нужда от малко пари. Вече не са част от един общ пакет и не крещят въпросите си, нито навират обективите си във физиономията ми. По-скоро сценарият е повече като за коктейлно парти, където поне са наясно, че може да не ми се приказва с тях.
— Госпожице Хеминг?
Вчера беше „Биатрис“ и тази фалшива интимност ме отвращаваше. (Или „Арабела“ — от онези, които бяха пропуснали да си напишат домашното.) Репортерката продължава, застанала на учтиво разстояние от мен:
— Може ли да ви задам няколко въпроса?
Същата жена, която бях чула да говори по мобилния си телефон пред прозореца на кухнята в неделя вечерта.
— Не ви ли се иска в този момент да сте си у дома и да четете приказки за лека нощ?
Тя видимо се изненадва.
— Подслушвах.
— Тази вечер синът ми е при леля си. И за нещастие, не ми плащат за четенето на приказки. Има ли нещо, което бихте искали хората да узнаят за вашата сестра?
— Купила е боички за рисуване с пръсти за своето бебе.
Не съм сигурна какво ме накара да го кажа. Може би защото за първи път ти не просто живееше в настоящето, но и планираше бъдещето. Разбираемо е, че репортерката иска да чуе нещо друго. Чака.
Опитвам се да те обобщя в едно изречение. Мисля за твоите качества, но в главата ми се оформя нещо подобно на лична обява: „Красива, талантлива, на двадесет и една години, с много приятели и любителка на забавленията търси…“ Чувам те как се смееш. Не включих „добро чувство за хумор“, но в твоя случай това е напълно валидно. Замислям се защо те обичат хората. Но докато изреждам наум причините, опасно се доближавам до съчиняването на некролог, а ти си прекалено млада за това. Един по-възрастен репортер, който досега мълчеше, се намесва: