Сестра
Шрифт:
Господин Райт изключва магнетофона.
— Да спрем до тук.
Кимам и примигвам, опитвайки се да се отърся от спомена за дългите ти косми по четката за коса.
Една секретарка с вид на матрона влиза и ни уведомява, че журналистите пред апартамента ти са достигнали застрашителна бройка. Господин Райт е загрижен, пита ме дали не бих искала да ми намери друго място, където да отседна.
— Не. Благодаря ви. Искам да съм си у дома.
Ако не възразяваш, вече наричам апартамента ти свой дом. Живея в него от два месеца и го чувствам като такъв.
— Искате ли да ви закарам? —
Полиестерната вратовръзка със сигурност е подарък. Той е мил човек.
Любезно отхвърлям предложението му и той ме изпраща до асансьора.
— Ще ни отнеме няколко дни да вземем показанията ви. Надявам се, че не възразявате?
— Не. Разбира се.
— Така е, защото вие сте не само основният свидетел, но и основният разследващ.
„Разследващ“ звучи твърде професионално за онова, което бях направила. Асансьорът пристига и господин Райт задържа вратата, за да вляза вътре.
— Показанията ви ще циментират обвинението — казва ми той и докато пътувам надолу с претъпкания асансьор, си представям как думите ми покриват като смола корпуса на лодката на обвинението и я импрегнират.
Навън слънчевите лъчи са стоплили вечерния въздух и по твърдите сиви тротоари пред кафенетата изникват като гъби бели чадъри. Офисите на следствената служба са само на две преки от Сейнт Джеймс Парк и мисля, че една част от пътя към къщи ще измина пеша.
Опитвам се да мина напряко към парка, но надеждите ми за скъсяване на маршрута се оказват в задънена улица. Връщам се обратно по същия път и чувам стъпки зад гърба си — не окуражителното потракване на високи токчета, а безшумното и заплашително промъкване на мъж. Макар и завладяна от страх, си давам сметка за клишето „жена, преследвана от злото“ и се опитвам да го изтласкам от съзнанието си, но стъпките продължават и вече са по-близо, и се чуват по-силно. Мъжът, разбира се, ще ме подмине, ще прекоси от другата страна, за да покаже, че не ми желае злото. Вместо това той приближава. Чувствам хладния му дъх върху задната част на врата си. Хуквам, движенията ми са насечени от страх. Стигам до края на задънената улица и виждам хората по един оживен тротоар. Присъединявам се към тях и, без да се оглеждам, се отправям към метрото.
Казвам си, че това просто не е възможно. Той е задържан, заключен в затвора без право на гаранция. След процеса ще остане там до края на живота си. Трябва да съм си въобразила.
Влизам в едно от влакчетата и рискувам да хвърля бърз поглед из вагона. Веднага виждам снимката ти. На първата страница на „Ивнинг Стандарт“ — същата, която ти направих във Върмонт, когато ми дойде на гости преди две лета; развятата зад гърба ти коса прилича на блестящо платно, лицето ти свети. Красотата ти спира дъха. Нищо чудно, че са избрали да те сложат на първата си страница. Вътре е снимката, на която си прегърнала Лео — направих ти я, когато беше на шест. Помня, че тъкмо беше плакала, но това изобщо не личеше. Лицето ти бе приело нормалното си изражение в мига, в който се беше усмихнала за пред фотоапарата. До твоята снимка има и една моя, от вчера. Моето изражение обаче не е нормално. За щастие, вече не ме е грижа как излизам на снимка.
Слязох на станция „Бадбрук Гроув“. Забелязах колко бързо се движат лондончани —
Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.
Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.
Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.
Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.
В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.
В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.
Полунощ. Нищо.
Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.
Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?
Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.