Робинята

Якубовски Максим

— О, Г осподи, да.

Талантливият охранител се ухили весело.

— Понякога най-доброто отмъщение е да получиш нещо и за себе си.

А, да, трябваше да си играя ролята.

Прошепнах с леко объркан глас:

— Да, предполагам, че е така. Беше чудесно.

Дълбок дъх. Доволна, но притеснена усмивка. Внезапна тревога. Оправяне на полата и грима с треперещи ръце.

Излязохме от килера точно навреме.

— Ето те! — извика Джордж и забърза към нас с леко разрошена коса и поизкривена маска. —

Търсих те навсякъде. Горкото момиче се почувства лошо и му помогнах да намери

хотелския лекар. А когато се върнах, ти беше изчезнала.

Добре изиграно, с тревога и вина в гласа. После той присви очи към Джордж.

— Кой е този?

— Тръгнах да те търся и се загубих, скъпи — казах бързо. — Той ми обясняваше как да се върна в балната зала.

Джо плясна Джордж по гърба. Жестът бе достатъчно силен, за да го накара да залитне, но Джо го хвана.

— Трябва да държиш прекрасната си дама под око — каза Джо приятелски. — Нали не искаш да се изплъзне от теб.

— Да — отвърна Джордж, като го изгледа подозрително.

Затаих дъх. Уплаших се, че ще усети какво бяхме направили.

Но той каза само:

— Да, ще го направя.

Пътувахме в пустинята към Ел Ей, когато мобифонът ми дрънна, за да ме уведоми, че имах съобщение.

„Предполагам, партньорът ти не е забелязал, че му гепих телефона. А това означава, че не е забелязал и липсата на още нещо.“

Вторачих се в екранчето. Блясъкът му бе единствената светлина по равната права отсечка на пътя. Люкът на покрива ни бе отворен, за да се наслаждаваме на ярките звезди. Хладният въздух в пустинята нахлуваше през него и ме накара да потръпна.

— Какво има? — най-после попита Джордж.

— Дай да видя Звездата.

— Фран, в пустинята сме. Не мога просто да отбия и…

— Довери ми се. Дай да видя Звездата.

Джордж раздразнено намали и отби на банкета. Ако се появеше ченге, щяхме да обясним, че имаме проблеми с колата.

След като напуснахме „Венецианеца“, се отбихме на паркинг, където сменихме костюмите си с джинси и фланелки. Джордж зарови из бъркотията на задната седалка и намери сакото си.

— Тук е — каза той, като изпъна плата, за да ми покаже издутината в скрития вътрешен джоб.

— Трябва да я видя — отвърнах.

— Добре — изсумтя той.

Извади кесията, развърза я и изсипа камъка в ръката си. Поднесе ми го.

Беше много красив.

Много красиво синьо стъкло. Същият размер и тегло като Звездата, но стъкло.

Пребледнях и се разтреперих.

— Мамка му! — изрева Джордж, като грабна камъка от ръката ми и го метна през люка.

Той изчезна в пясъка. Джордж не ме погледна, но си личеше, че е наясно с вината ми.

Ама че съм идиотка. Шибана похотлива идиотка.

Дикцията на Джо се бе променила, докато говорехме. Все още се долавяше тексаският акцент, можеше

дори да е истински, но с увеличаване на възбудата, селското момче се бе превърнало в потискан и образован мъж.

А този факт трябваше да ми покаже, че истинският му глас бе онзи, с който говореше, когато мозъкът му не действаше на пълни обороти. Но аз бях прекалено заета с желанието си за секс, за да забележа.

Месец по-късно отново бях на път. Сега пътувах на юг.

Обичах Джордж. Наистина. И обичах да работя с него. Но бедствие като загубата на „Звездата на Лукезе“ можеше да съсипе и най-солидните трудови взаимоотношения.

Личната ни връзка се скапа със същата лекота. Очевидно Джордж губеше интерес към секса не само когато планираше обир, но и когато се проваляше.

Джо, или каквото бе истинското му име, ми изпрати ново съобщение. Бил впечатлен от способността ми да разсъждавам бързо и да се оправям в трудни положения. Ако съм се чувствала готова за „повишение“, той би искал да преговаря.

Когато му отговорих, ми даде името на бар в Тихуана. Щял да чака там един час в определена вечер, ако съм искала да отида.

Отворих люка на покрива, наслаждавайки се на вятъра, който рошеше косата ми. Звездите не бяха впечатляващи като сапфири с размера на юмрук, но бяха страшно красиви.

Винаги е важно да имаш план „Б“.

ТАНЦ СЪС СЕНКИ

АЛАНА НОЕЛ ВОТ

Седем седмици след като започнах да го чукам и само трийсет минути след като го поканих на вечеря с мен и сина ми, двайсет и шест годишният ми любовник падна от бъги и си счупи три гръбначни прешлена.

Не беше едър мъж — метър и шестдесет и осем, може би около шестдесет кила с мокри дрехи. Момчето със счупените прешлени ми разказа по-късно, че баща му го наблюдавал през прозореца как профучава по чакъла в бъгито и го оставил да лежи там половин час, преди да отиде да провери какво е станало. По каква причина един баща може да остави сина си да лежи на земята? Според мен това си беше чисто изоставяне. Жестоко. По същия начин бащата на сина ми го изостави — още преди да се роди.

Любовникът ми звънна от болницата.

— Мисля, че си счупих гръбнака. Не знам кога ще ти се обадя отново. Уплашен съм. Сестрата каза, че май съм си счупил гръбнака. Мамка му, страх ме е.

— Какво? — извиках и го чух да плаче. — Къде си?

— В болницата.

— Кой е с теб?

— Татко. Мама.

— В коя болница?

— „Кайзер“.

— Кой „Кайзер“ по-точно.

— В Сънисайд.

— Искаш ли да дойда? Ще дойда веднага.

— Магия — каза той.

— Какво?

— Магия — повтори.

Бяха го натъпкали с морфин.