Престъпен експеримент
Шрифт:
Ричард. Мама много щеше да го хареса. Тя винаги бе харесвала едрите мъже. „Баща ти беше дребен и кльощав, но… ах, Кейти, не ти ли се струваше истински мъжага?“
Да, такъв си беше.
Мама щеше да пристигне за Великден. Дотогава оставаше само месец и половина. Щеше да бъде очарована от възможността да се запознае с Ричард.
Иска ми се, нали, мислеше си Кейти, докато отпиваше от чая. И не само защото тази седмица се чувствам толкова самотна.
Беше нещо повече. Много повече. Но този уикенд, докато е в болницата, ще може да подреди мислите си на спокойствие.
Прекара близо
Беше ли съумяла да убеди съдебните заседатели, че момчетата Одендол лъжат? Свещеникът. Добро попадение. Той бе признал, че нито едно от момчетата не е ходило на църква, че нито едно от тях никога, по никакъв повод не се е съветвало с него за каквото и да било. Възможно ли беше да го използват, за да подкрепи версията им? „Да — бе отвърнал той, — възможно е.“ Тя бе изтъкнала този факт. Беше убедена, че нещата стоят именно така.
В пет часа се върна в съдебната зала. Точно когато влезе, съдебните заседатели уведомиха съдията, че са готови с присъдата.
Пет минути по-късно говорителят съобщи тяхното решение.
— Робърт Одендол, невинен по всички обвинения. Джонатан Одендол, невинен по всички обвинения.
Не мога да повярвам!
Кейти не знаеше дали не е произнесла тези думи на глас. Изражението на съдията стана сурово и гневно. С рязък тон той освободи съдебните заседатели и каза на обвиняемите да станат.
— Имате голям късмет, по-голям, отколкото се надявам, че ще имате до края на живота си. Сега напуснете моята съдебна зала и ако сте с ума си, никога няма да се явите отново пред мен.
Кейти се изправи. Нямаше значение дали съдията чувстваше, че присъдата е погрешна, истината беше, че тя изгуби това дело. Не успя да се справи достатъчно добре. По-скоро почувства, отколкото видя победоносната усмивка, която й отправи адвокатът на обвиняемите. Огромна, пареща буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да преглътне. Всеки миг щеше да избухне в сълзи. Тези двама престъпници щяха да бъдат освободени и да се върнат на улицата в резултат на справедливост, която бе просто оскърбителна. А едно мъртво момче бе заклеймено като престъпник.
Тя прибра записките в куфарчето си. Може би ако цялата седмица не се бе чувствала толкова ужасно, щеше да се представи по-добре. Вероятно ако беше взела мерки за тези кръвоизливи преди една година, вместо да закъснява и да отлага решаването на проблема с този свой детински страх от болници, нямаше и да катастрофира в понеделник вечерта.
— Обвинението, ако обичате, елате при съдията.
Тя вдигна поглед. Съдията й правеше знак да се приближи. Отиде при него. Публиката вече опразваше залата. Тя дочу радостни писъци, когато братята Одендол прегърнаха своите дъвчещи дъвка приятелки без сутиени.
— Ваша светлост — Кейти успя да овладее гласа си.
Съдията се надвеси напред и прошепна:
— Не си позволявай да униваш, Кейти. Ти доказа този случай. След месец-два малките негодници ще бъдат отново тук по други обвинения. И двамата го знаем, но следващия път няма да ти се измъкнат.
Кейти се помъчи да се усмихне.
— Ето от това се страхувам — че ще се върнат.
Тя излезе от съдебната зала и се върна в кабинета си. Морийн я посрещна с поглед, изпълнен с надежда. Кейти поклати глава и видя как на лицето й се изписа съчувствие. Само сви рамене:
— И какво можеше да направиш?
Морийн я последва в кабинета й.
— Господин Майерсън и доктор Каръл имат съвещание. Наредиха никой да не ги безпокои. Но ти, разбира се, можеш да влезеш.
— Не. Сигурна съм, че става въпрос за случая „Луис“, а точно сега не мога да бъда от полза нито на тях, нито на когото и да било друг. Ще наваксам в понеделник.
— Добре, Кейти. Съжалявам за присъдата на Одендол, но се опитай да не я приемаш толкова тежко. Наистина изглеждаш зле. Мислиш ли, че ще можеш да шофираш? Да не ти се вие свят?
— Не, наистина, а освен това не отивам далеч. Ще карам само петнадесет минути и после няма да мръдна до неделя.
Докато вървеше към колата си, Кейти потръпна. По-рано същия следобед температурата се беше вдигнала докъм четири градуса, но сега отново падаше. Влажният въздух проникваше през широките ръкави на червеното й вълнено палто, което я обгръщаше доста свободно, пронизваше тънкия й чорапогащник. Помисли си с копнеж за собствената си стая, за леглото си. Колко щеше да бъде прекрасно, ако можеше сега да се прибере, просто да си легне с грейката и да спи непробудно през целия уикенд.
В приемното отделение на болницата вече бяха получили нейните попълнени формуляри. Служителката беше енергично приветлива.
— Боже мой, госпожо Де Мейо, явно наистина си ви бива. Доктор Хайли ви е дал спалнята от първи апартамент на третия етаж. Все едно, че сте на почивка. Няма и да си помислите, че сте в болница.
— Той спомена нещо подобно — измърмори Кейти. Не възнамеряваше да споделя ужаса си от болници с тази жена.
— Там може и да ви стане малко самотно. На този етаж има само три апартамента, а двата от тях в момента са свободни. Доктор Хайли поръча да ремонтират всекидневната от вашия апартамент. Защо, не зная. Подновяваха я преди по-малко от година. Но, все едно, тя и бездруго няма да ви трябва. Ще бъдете тук до неделя. Ако искате нещо, трябва само да натиснете звънеца. Сестрите от втория етаж се грижат и за пациентките от третия. Те и бездруго са все на Доктор Хайли. Сега ето инвалидната количка. Просто седнете и ние бързо ще ви откараме на третия етаж.
Кейти я погледна смаяно:
— Не искате да кажете, че сега трябва да използвам инвалидна количка, нали?
— Такъв е правилникът в болницата — каза твърдо служителката от приемното.
Джон в инвалидна количка отива на химиотерапия. Тялото му се сгърчва, а тя го наблюдава как умира. Отслабващият му глас, унилият му хумор, когато доближи количката до леглото му: „Сведи се, колеснице моя, дошла да ме отведеш у дома.“ Антисептичната миризма на болница.
Кейти седна в количката и затвори очи. Нямаше вече връщане назад. Санитарката, набита доброволка на средна възраст, я подкара надолу по коридора към асансьора.