Престъпен експеримент

Кларк Мери Хигинс

Внезапно й хрумна нещо смешно, което я развесели. Представи си как казва на Ричард: „И това бедно, уплашено момиче буквално ме удави. Вероятно ще развия хроничен бурсит на веждите.“

Ричард. Трябваше да му каже, че ще идва тук. Искаше й се сега да бъде до нея.

Доктор Хайли държеше спринцовка. Тя затвори очи, докато той изтегляше кръв от вената на дясната й ръка. После видя как сложи пълните епруветки на таблата, която му поднесе сестрата.

— Искам да бъдат обработени незабавно — каза той

рязко.

— Добре, докторе.

Сестрата бързо излезе от стаята, очевидно доволна, че се е отървала.

Доктор Хайли въздъхна.

— Опасявам се, че тази притеснителна млада жена е дежурна през нощта. Но съм сигурен, че няма да се нуждаете от нещо специално. Свършихте ли хапчетата, които ви дадох?

Кейти си спомни, че не бе взела хапчето в три часа, а сега вече минаваше шест.

— Страхувам се, че пропуснах едно днес следобед — каза тя с извинение в гласа. — Бях в съда и освен за делото не бях в състояние да мисля за нищо друго. Тъй че май съм закъсняла за последното.

— Хапчетата у вас ли са?

— Да, в ръчната ми чанта.

Кейти погледна към тоалетната масичка.

— Не ставайте. Ще ви я подам.

Кейти пое чантата, отвори ципа, бръкна вътре и извади малкото шишенце. В него имаше само две хапчета. На нощното шкафче беше оставен поднос с чаша и гарафа студена вода. Доктор Хайли напълни чашата и й я подаде.

— Вземете и двете — каза той.

— И двете?

— Да, да. Те са доста леки и ми се искаше да ги бяхте свършили преди шест.

Тя пое чашата от ръката му, а той пусна празното шишенце в джоба си.

Кейти послушно глътна двете хапчета, чувствайки погледа му върху лицето си. Стоманените рамки на очилата проблясваха на светлината на лампата. Този блясък. Проблясващите спици на колата.

Когато Кейти остави чашата на нощното шкафче, върху стъклото имаше червено петънце. Докторът го забеляза, посегна към ръката й и внимателно разгледа пръста й. Превръзката отново бе подгизнала.

— Какво е това? — попита той.

— О, нищо. Просто се порязах на лист хартия, но раничката сигурно е дълбока. Продължава да кърви.

— Разбирам. — Той се изправи. — Наредих да ви донесат приспивателно. Моля ви, вземете го веднага щом сестрата ви го донесе.

— Докторе, съжалявам, но предпочитам да не взимам приспивателни. Изглежда, при мен те предизвикват свръхреакция.

Искаше гласът й да прозвучи енергично, но отговорът й излезе някак вял и ленив.

— Опасявам се, че държа на хапчето, госпожо Де Мейо, особено във вашия случай, тъй като без него най-вероятно ще прекарате безсънна и неспокойна нощ. Искам утре сутринта да сте добре отпочинала. О, ето вечерята ви.

Кейти проследи с поглед една слаба жена на шейсетина години, която влезе в стаята с поднос в ръце, като напрегнато поглеждаше доктора. Всички се вцепеняват

от страх в негово присъствие, помисли си тя. За разлика от обичайните пластмасови или метални болнични подноси, този беше направен от бяла ракита и имаше странично кошче, в което беше сложен вечерният вестник. Порцеланът беше фин, а сребърните прибори — елегантно гравирани. В изящна ваза беше поставена единствена роза. Агнешките котлети се пазеха горещи под сребърен похлупак, поставен върху чинията. Менюто се допълваше от салата от ругола, бульон със ситно нарязани зеленчуци, дребни, още топли бисквити, чай и плодов сок. Санитарката понечи да си тръгне.

— Чакай! — нареди доктор Хайли и се обърна към Кейти. — Както сама ще се убедите, на всички мои пациентки се сервира храна, която успешно може да се сравни с менюто на първокласен ресторант. Смятам, че едно от най-големите разхищения по болниците са тоновете столова храна, която се хвърля ежедневно, докато семействата на пациентките им носят храна от къщи. — Той се намръщи. — Аз обаче бих предпочел да не вечеряте. Започнах да вярвам, че колкото по-дълго една пациентка гладува преди операция, толкова по-малко вероятно е да изпитва дискомфорт след нея.

— Аз изобщо не съм гладна — каза Кейти.

— Добре. — Той кимна на санитарката. Тя взе подноса и побърза да напусне стаята.

— Сега ще ви оставя — каза доктор Хайли. — Вземете си приспивателното.

Тя кимна уклончиво. На вратата той се спря.

— О, съжалявам, но телефонът ви очевидно не работи. Техникът ще се погрижи за него утре сутринта. Очаквате ли някой да ви се обади тази вечер? Или може би ще имате посетител?

— Не. Никакви обаждания или посещения. Сестра ми е единственият човек, който знае, че съм тук, и тази вечер е на опера.

Той се усмихна.

— Разбирам. Е, лека нощ, госпожо Де Мейо, и, моля ви, отпуснете се. Можете да ми имате доверие.

— Убедена съм, че е така.

Той си тръгна. Тя се отпусна на възглавницата и затвори очи. Плаваше нанякъде, тялото й се носеше по течението като, като…

— Госпожо Де Мейо — младият глас беше извинителен.

Кейти отвори очи.

— О, май съм задрямала.

Беше сестра Ренджи. Носеше поднос, върху който имаше хапче и малка картонена чашка с вода.

— Трябва да го глътнете сега. Това е приспивателното, което доктор Хайли ви предписа. Той каза да остана при вас и да се убедя, че сте го глътнали. — Дори и в отсъствието на доктор Хайли, момичето изглеждаше напрегнато. — Пациентките винаги се ядосват, когато се налага да ги будим заради приспивателното, но такава е практиката в болницата.

— О-о! — Кейти се пресегна за хапчето, сложи го в устата си и отпи вода от своята гарафа.

— Искате ли вече да си лягате? Ще ви оправя леглото.