Престъпен експеримент

Кларк Мери Хигинс

Кейти осъзна, че беше задрямала върху застлано легло. Тя кимна, стана и отиде в банята. Там извади приспивателното изпод езика си. Част от него вече се беше разтворила, но тя успя да го изплюе. В никакъв случай, помисли си тя. По-добре да стоя будна цяла нощ, отколкото да имам кошмари. Плисна с вода лицето си, изми си зъбите и се върна в спалнята. Чувстваше се толкова замаяна, толкова отпаднала.

Сестрата й помогна да си легне.

— Наистина сте изморена, нали? Ето сега ще ви завия и съм убедена,

че ще спите добре. Ако имате нужда от мен, просто натиснете звънеца.

— Благодаря ви. — Главата й тежеше невъобразимо. Очите й просто се слепваха.

Сестра Ренджи отиде до прозореца и спусна транспаранта.

— Пак заваля сняг, но ще премине в дъжд. Ужасна нощ, да си само в леглото.

— Моля ви, дръпнете завесите и вдигнете прозореца два-три пръста. Обичам в спалнята ми да има свеж въздух.

— Разбира се. Да ви угася ли лампата, госпожо Де Мейо?

— Да, моля. — Искаше само да спи.

— Лека нощ, госпожо Де Мейо.

— Лека нощ. О, колко е часът, моля?

— Едва осем.

— Благодаря ви.

Сестрата излезе от стаята. Кейти затвори очи. Минутите минаваха. Дишането й стана равномерно. В осем и половина тя не долови тихото изщракване, когато някой натисна дръжката на вратата към хола.

55

Гъртруд и Гейна Крупшак се трудеха над печеното, което беше приготвила Гейна. Гъртруд с благодарност се поддаде на увещанията й да си вземе втора порция, а после и голямо парче домашен шоколадов кейк.

— Аз обикновено не ям много — извини се тя, — но не съм сложила хапка в устата си, откакто намерихме тялото на горката Една.

Гейна кимна с печално изражение. Съпругът й взе чашата си с кафе и чинията с десерта.

— Играят „Никс“ — обяви той. — Смятам да гледам.

Резкият му тон не беше неучтив. Той се настани във всекидневната и включи телевизора.

Гейна въздъхна.

— „Никс“… „Метс“… „Джайънтс“… Сезон след сезон. Но от друга страна поне си е тук. Хвърлям поглед към другата стая и ето ти го. Или като си идвам от бинго, зная, че няма да се прибера в празен дом като горката Една.

— Така си е. — Гъртруд си помисли за собствения си самотен дом, но после се сети за най-голямата си внучка: „Бабче, защо не дойдеш на вечеря?“ или „Бабче, ще си бъдеш ли у дома в неделя? Смятаме да наминем да те видим.“ Можеше и да бъде много по-зле.

— Май трябва да отидем и да погледнем апартамента на Една — каза Гейна. — Ти не се притеснявай… искам да кажа, пийни си още кафе или си вземи друго парче кейк.

— А, не, не. Да тръгваме. Неприятно ми е някак, ама няма как.

— Ще взема ключа.

Избързаха през двора. Още преди да станат от масата, отново заваля сняг, примесен с дъжд. Гейна зарови брадичка в яката на палтото си.

Мислеше си за чудесното палто на Една — имитация на леопардова кожа. Може би тази нощ щеше да го отнесе у дома. Беше си нейно.

В апартамента двете жени се смълчаха. Прахът, който използваха детективите, за да снемат отпечатъците от пръсти, още личеше по повърхността на масите и дръжките на вратите. Несъзнателно и двете се втренчиха в мястото, където бе лежало сгърченото тяло на Една.

— По радиатора още има кръв — промърмори Гейна. — Гюс сигурно ще го пребоядиса.

Да, помисли си Гъртруд. Да се превъзмогне този кошмар. Знаеше вкуса на внучката си. Освен велуреното канапе на Нан страшно щяха да й харесат и високите кресла със странични облегалки и крака от махагон. Едното от тях всъщност беше люлеещ се стол. Спомни си как Една й бе разказвала, че в детството й креслата били покрити със синьо кадифе и изящна дамаска на листа. Тя ги претапицирала доста евтино, а после непрестанно въздишала: „Никога вече няма да бъдат същите.“

Ако Нан плати за нова тапицерия от кадифе, щяха да станат прекрасни. И тази гравирана маса в стил Чипъндейл. Олтмън имаше същите в галерията за репродукции. И струваха цяло състояние. Разбира се, тази бе доста повредена, но съпругът на Нан можеше да реставрира всичко. О, Една, помисли си Гъртруд, ти беше по-умна от всички нас. Ти знаеше стойността на нещата.

Гейна беше отишла в дрешника и сега сваляше от закачалката палтото от изкуствена леопардова кожа.

— Една ми го беше дала на заем миналата година — каза тя. — Щяхме да ходим с Гюс на едно увеселение. Страшно ми харесва.

Не им отне много време да си поделят останалите вещи в апартамента. Гейна не прояви особен интерес към мебелите; онова, което не желаеше за себе си Гъртруд, оставаше за Армията на спасението; но Гейна остана очарована, когато Гъртруд й предложи да вземе сребърните прибори и порцелановия сервиз. Решиха, че дрехите на Една също ще останат за Армията на спасението. И двете бяха по-високи и по-слаби от нея.

— Ами… май че това е всичко — въздъхна Гейна. — С изключение на бижутата. Но полицията скоро ще ни ги върне. Ти взимаш пръстена, на мен тя остави брошката.

Бижутата. Една ги държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Гъртруд си спомни за вторник вечерта. Това беше чекмеджето, което беше понечил да отвори доктор Хайли.

— Сега си помислих — каза тя, — че изобщо не сме поглеждали там. Нека се убедим, че не сме забравили нищо.

Тя отвори чекмеджето. Знаеше, че полицията бе прибрала кутийката с бижутата. Но дълбокото чекмедже не беше празно. В него лежеше стара, износена мокасина.

— О, за бога — въздъхна Гейна. — Кажи ми сега защо Една си е държала в шкафчето това нещо?