Престъпен експеримент
Шрифт:
Всякакви грешки бяха изключени.
Точно подписваше чека си, когато салонният управител дойде на неговата маса с непривично бързи стъпки и явно много притеснен.
— Доктор Хайли, опасявам се, че възникна проблем.
Пръстите му стиснаха писалката. Той вдигна поглед.
— Сър, някакъв младеж бил забелязан да рови в багажника на колата ви. Портиерът го видял точно когато успял да го отвори. Преди някой да може да го спре, откраднал една чанта. Полицаите са отвън. Те смятат, че е бил някой наркоман, избрал колата ви заради означенията, че сте лекар.
Усещаше устните си като гумени.
Когато заговори, гласът му беше учудващо овладян:
— Полицията смята ли, че чантата ми ще бъде намерена?
— Аз също им зададох този въпрос, сър. Опасявам се, че просто не знаят. Младежът може да я хвърли на няколко пресечки оттук, след като вземе отвътре онова, което му трябва, а може и повече да не я видите. Само времето ще покаже.
43
Преди да си легне, Кейти си приготви една чанта, в която сложи нещата, необходими за престоя й в болницата. Тя се намираше на средата на пътя между прокуратурата и дома й, тъй че щеше да бъде излишно губене на време утре да се връща специално за нещата си. Осъзна, че ги прибира с някакво особено съзнание за неотложност. Толкова щеше да се радва веднъж завинаги да приключи с това. Тягостното усещане за физическо неразположение я изтощаваше и умствено, и емоционално. Тази вечер, когато тръгна за Моли, тя беше почти весела. А сега се чувстваше изоставена, отмаляла, потисната. Проблемът беше само физически, нали? Или натрапчивата мисъл, че Ричард може би има връзка с друга жена, допринасяше за това чувство на потиснатост?
Вероятно, когато неразположението отмине, тя ще бъде в състояние да разсъждава по-ясно. Чувстваше се така, сякаш съзнанието й бе връхлетяно от несвързани мисли, също като ято комари, които се спускаха, забиваха жилото си и после изчезваха, преди тя да може да ги докосне. Защо имаше това тягостно усещане, че нишките се късат, че не задава точните въпроси и че тълкува неправилно получените сигнали?
В понеделник вече щеше да се чувства по-добре и да разсъждава логично.
Доста отпаднала, тя си взе душ, изми си зъбите, среса косата си и си легна. Минута по-късно внезапно се изправи на лакът, протегна ръка към чантата си и потърси вътре шишенцето, което й беше дал доктор Хайли.
Щях да го забравя, помисли си тя, докато гълташе хапчето с малко вода от чашата на нощното шкафче. После угаси лампата и затвори очи.
44
Гъртруд Фицджералд унило завъртя крана за студената вода в банята и отвори шишенцето с предписаните й хапчета. Мигрената почваше да я отпуска. Ако болката не се преместеше от другата страна на главата й, до утре сутринта щеше да се оправи. Това последно хапче щеше да й помогне. Нещо я притесняваше… нещо извън смъртта на Една. Май че беше свързано с обаждането на госпожа Де Мейо. Що за въпрос беше това дали Една някога бе наричала доктор Фукито или доктор Хайли Прекрасния принц?
Пълна глупост.
Прекрасния принц.
Май че Една наистина го беше споменавала. Не във връзка с докторите, а заради нещо друго,
Или си го беше въобразила? По силата на внушението?
Когато това главоболие отмине, мисълта й щеше да се избистри. Ама наистина. И тогава може би щеше да си спомни.
Тя глътна хапчето и си легна. Затвори очи. В ушите й зазвуча гласът на Една: „И аз казах, че Прекрасния принц няма…“.
Не можеше да си спомни останалото.
45
В четири часа призори Ричард реши, че повече няма смисъл да се мъчи да спи, стана и си направи кафе. Беше се обадил на Скот в дома му, за да му съобщи за смъртта на Емет Сейлъм, и Скот незабавно беше алармирал нюйоркската полиция, че неговата канцелария иска да сътрудничи в разследването. Повече от това не беше в състояние да направи. Госпожа Сейлъм не си беше у дома в Минеаполис. Службата за приемане на телефонни обаждания можеше да им предостави само номера за спешни случаи, но оттам не знаеха как да се свържат с медицинската сестра на доктор Сейлъм. Ричард си записа следните въпроси:
1. Защо доктор Сейлъм позвъни в нашата канцелария?
2. Защо Ванджи си бе насрочила час при него?
3. Бебето на семейство Бъркли.
Това бебе представляваше ключът към загадката. Наистина ли проектът за забременяване „Уестлейк“ бе така успешен, както се тръбеше? Или просто служеше за прикритие на частни осиновявания от страна на жени, които или са стерилни, или не могат да износят зародиша до определения термин? Беше ли фактът, че ги приемаха в болницата два месеца преди предполагаемото раждане, нещо повече от прикритие за онова, което очевидно би се оказало категорично отсъствие на бременност?
Бебета се осиновяваха трудно. Лиз Бъркли си призна съвсем открито, че те двамата със съпруга бяха пробвали този начин. Ами ако Едгар Хайли им е казал: „Вие никога няма да имате свое собствено дете. А аз мога да ви намеря. Това ще ви струва пари и трябва да остане в пълна тайна.“
Те биха приели. Изобщо не се съмняваше в това. Но Ванджи Луис беше бременна. Тъй че тя не се вместваше в модела за осиновяване. Да предположим, че отчаяно е искала да има дете… но как, по дяволите, е смятала да представи едно бебе с азиатски черти за дете от съпруга й? Възможно ли беше в някое от двете семейства да има азиатска кръв? Не се беше замислял над това.
Делата за професионална небрежност и злоупотреба. Трябваше да разбере защо тези хора бяха съдили Хайли. А Емет Сейлъм беше лекарят на Ванджи. Неговият кабинет щеше да разполага с медицинския архив на Ванджи. Ето откъде трябваше да започне.
Тялото на Ванджи пристигна със самолета, който Крис Луис не беше взел. Сега се намираше в лабораторията. Сутринта най-напред щеше внимателно да проучи всички констатации от аутопсията. Щеше отново да извърши пълен преглед на тялото. Имаше нещо… Тогава му се стори маловажно… И той го отмина. Зародишът и изгарянията от цианкалий бяха погълнали цялото му внимание.