Престъпен експеримент
Шрифт:
Тя извади обувката и започна да я оглежда на светлината. Беше в доста лошо състояние — токът бе изтрит, а белите петънца отстрани говореха, че е стояла в снега.
— Това е! — извика Гъртруд. — Точно това ме обърка.
Пред смаяния поглед на Гейна тя се опита да обясни.
— Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не викала на някой от двамата доктори Прекрасния принц. Ето кое ме обърка. Разбира се, че нямаше такова нещо, но Една ми разказа за ужасните вехти мокасини, с които госпожа Луис била обута винаги, когато идвала на преглед. Даже ми ги показа преди една-две седмици, когато
— Но Прекрасния принц не беше любимият на Пепеляшка — запротестира Гейна. — Той беше от приказката за Спящата красавица.
— Точно за това говоря. Казах на Една, че е объркала приказките. Тя само се засмя и отвърна, че госпожа Луис й казала същото, но тя знаела приказката така още от майка си и така си й харесвала.
Гъртруд се замисли.
— Госпожа Де Мейо беше много разтревожена, когато ме питаше за тези подмятания за Прекрасния принц. А в сряда вечерта… чудя се дали е възможно доктор Хайли да е търсил в това чекмедже именно обувката на госпожа Луис? Възможно ли е? Знаеш ли, почти съм склонна да отида в кабинета на госпожа Де Мейо и да поговоря с нея. Или поне да й оставя бележка. Някак си чувствам, че не трябва да чакам до понеделник.
Гейна се сети за Гюс. Той нямаше да откъсне поглед от телевизора почти до полунощ. Отново бе обладана от неутолимата си жажда за вълнуващи преживявания. Никога не бе ходила в прокуратурата.
— Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не пазела някаква стара обувка на майка си от сантименталност — каза тя. — Обзалагам се, че е имала предвид точно тази износена мокасина. Слушай какво — ще те закарам дотам и ще дойда с теб. Гюс няма да усети, че не съм си вкъщи.
56
Джим Бъркли спря колата си на паркинга пред сградата на съда и влезе в главното фоайе. От упътването разбра, че кабинетът на съдебния лекар се намира на втория етаж в старото крило на сградата. Спомни си изражението на Ричард Каръл предната вечер, когато видя бебето. От обзелите го гняв и негодувание му се прииска да каже: „Добре де, бебето не прилича на нас. И какво от това?“ Но щеше да бъде глупаво. По-лошо — щеше да бъде безполезно.
След като няколко пъти се обърка в този лабиринт от коридори, той все пак успя да намери кабинета на Ричард. На бюрото на секретарката нямаше никой, но вратата на Ричард беше отворена и той веднага излезе отвътре, когато чу да се затваря вратата на приемната.
— Джим, радвам се, че намина.
Очевидно иска да покаже, че е приятелски настроен, помисли си Джим. Опитва се да представи това като случайна среща. Собственият му поздрав беше сдържан и предпазлив. Влязоха вътре. Ричард го наблюдаваше. Джим отвръщаше на погледа му с невъзмутимо безразличие. От снощното шеговито настроение нямаше и помен.
Ричард явно прие посланието. Поведението му стана делово. Джим се напрегна.
— Джим, ние разследваме смъртта на Ванджи Луис. Тя беше пациент в клиниката „Уестлейк“.
Джим кимна.
Ричард очевидно подбираше внимателно думите си.
— Притесняват ни някои проблеми, за които си даваме сметка, че остават извън сферата на нашето разследване. Сега бих искал да ти задам няколко въпроса… и ти се заклевам, че отговорите ти ще останат между стените на тази стая. Но ти можеш да ни помогнеш страшно много.
— Ако ти призная, че Мариан е осиновена. Това ли е?
— Да.
Гневът на Джим се изпари. Той си помисли за Мариан. Каквато и да бе цената, това дете си заслужаваше.
— Не, не е осиновена. Аз присъствах на раждането й. Записах го на филмова лента. Има малък родилен белег на левия палец. Вижда се на кадрите.
— Доста необичайно е на двама родители с кафяви очи да се роди зеленооко дете — каза сухо Ричард. Замълча за момент и после попита: — Ти ли си бащата на детето?
Джим бе забил поглед в ръцете си.
— Имаш предвид дали е възможно Лиз да е имала връзка с друг? Не. Бих заложил живота си и душата си за това.
— В такъв случай какво ще кажеш за изкуствено осеменяване? — попита Ричард. — Доктор Хайли е експерт по въпросите на оплождането.
— Двамата с Лиз сме обсъждали тази възможност — каза Джим. — Отхвърлихме я още преди години.
— Може ли Лиз да е променила решението си и да не ти е казала? Вече не е толкова необичайно. По този метод всяка година в Съединените щати се раждат около петнадесет хиляди бебета.
Джим бръкна в джоба си и извади портфейла си. Отвори го и показа на Ричард две снимки на тях двамата с Лиз и бебето. На първата Мариан беше още съвсем бебе — очичките й бяха почти затворени. Втората беше скорошна. Контрастът между цвета на кожата и очите на родителите и детето беше безспорен. Джим каза:
— Годината преди Лиз да забременее, ние разбрахме, че за нас е почти невъзможно да си осиновим дете. Двамата с Лиз тогава обсъдихме възможността за изкуствено осеменяване. И двамата решихме, че сме против, но аз бях по-категоричен от нея. Когато се роди Мариан имаше светлокестенява коса и сини очи. Много бебета след раждането си най-напред имат сини очи, а после цветът им се изменя и става като на родителите им. В този смисъл едва през последните няколко месеца пролича, че има нещо съмнително. Не че това ме интересува. За нас детето е всичко. — Той погледна Ричард. — Жена ми дори няма да си помисли да излъже. Тя е най-честният човек, когото познавам. Миналия месец реших да й помогна. Казах й, че не съм бил прав за изкуственото оплождане, че мога да разбера защо хората биха прибегнали до него.
— И тя? — попита Ричард.
— Знаеше какво имах предвид, разбира се. Каза, че ако съм смятал, че можела да вземе подобно решение, без да ми каже, изобщо не съм разбирал нашите взаимоотношения. Аз й се извиних, заклех се, че не съм имал това предвид, как ли не се опитвах да я убедя. Накрая тя ми повярва. — Той се взря в снимката. — Но, разбира се, аз бях убеден, че лъже.
— Или пък просто не е наясно какво й е сторил Хайли — каза Ричард сухо.
57