Престъпен експеримент

Кларк Мери Хигинс

— Имате голям късмет, че сте при доктор Хайли — уведоми тя Кейти. — В цялата болница за неговите пациентки се грижат най-добре. Само натискате звънеца и след тридесет секунди сестрата е на ваше разположение. Доктор Хайли е строг. Когато е наоколо, целият персонал трепери, но иначе е добър.

Вече бяха в асансьора. Санитарката натисна копчето.

— Това място е съвсем различно от повечето болници. Другаде много често не искат и да те видят, преди да ти дойде времето да раждаш, а после, щом бебето стане на два-три дена, те изхвърлят. Но не и доктор Хайли. Виждала съм как приема в болницата бременни и им дава

легло два месеца преди термина, просто като предпазна мярка. Затова има апартаменти, тъй че пациентките да могат да се почувстват в домашна атмосфера. В единия апартамент на втория етаж е госпожа Олдрич. Тя роди вчера с цезарово сечение и оттогава не е престанала да плаче. Толкова е щастлива. Съпругът й също. Снощи спа на дивана в гостната на апартамента й. Доктор Хайли поощрява това. А, ето го и асансьора.

С тях се качиха още няколко човека. Те се взряха в Кейти с любопитство. Преценявайки по списанията и цветята, които носеха, тя реши, че вероятно са посетители. Чувстваше се странно отделена от тях. В момента, когато станеш пациент, губиш своята самоличност, помисли си тя. Ставаш просто един случай.

Слязоха на третия етаж. Коридорът беше застлан с мокет в убит зелен цвят. Очертани от фини рамки, по стените висяха великолепни репродукции на Моне и Матис. Въпреки опасенията си Кейти се почувства по-спокойна. Санитарката я откара надолу по коридора и зави надясно.

— Вие сте в последния апартамент — възкликна тя. — Малко е отдалечен. Мисля, че днес нямаме други пациентки на този етаж.

— Това ме устройва — измърмори Кейти.

Помисли си за стаята на Джон. Всеки от тях, обладан от желанието да се слее с другия, да се зареди срещу раздялата. Амбулаторни пациенти, които надникват през вратата: „Как е положението днес, съдия? Изглежда по-добре, нали, госпожо Де Мейо?“ И тя, приела лъжата: „Наистина.“ Отивайте си, оставете ни. Имаме толкова малко време!

— Нямам нищо против да бъда сама на етажа — повтори тя.

Санитарката я отведе в спалнята. Стените бяха с цвят на слонова кост, килимът — в същия мек зелен тон като онзи в коридора. Мебелировката беше в бяло. Пъстри завеси в преливащи се нюанси на зелено и слонова кост се съчетаваха с покривката на леглото.

— О, много е хубаво! — възкликна Кейти.

Санитарката изглеждаше доволна.

— Бях сигурна, че ще ви хареса. Сестрата ще дойде след няколко минути. Защо просто не оставите нещата си и не се разположите удобно?

После си тръгна. С известна несигурност Кейти се съблече, сложи си нощница и топъл халат. Остави тоалетните си принадлежности в шкафчето в банята и окачи дрехите си във вградения гардероб. Какво, за бога, щеше да прави през цялата безкрайна вечер, която я очакваше? Снощи по това време се обличаше, за да отиде на събирането у Моли. А когато пристигна, Ричард я очакваше.

Усети, че се олюлява. Инстинктивно се пресегна към шкафа и се вкопчи в него. Виенето на свят премина. Може би беше просто от бързането, като реакция след делото в съда и… хайде да не се лъжем, помисли си тя — от притеснение.

Намираше се в болница. Колкото и да се опитваше да изтласка тази мисъл от съзнанието си, тя беше в болница и толкова. Невероятно, но съвсем по детински не можеше да преодолее страха си. Баща й, после Джон. Двамата мъже, които обичаше повече от всичко на света, бяха отишли в болница, където ги

бе застигнала смъртта. Независимо че се опитваше да разсъждава логично и разумно, тя не можеше да се освободи от ужасното чувство за паника. Е, може би това пребиваване в болницата щеше да й помогне да го преодолее. Случилото се в понеделник вечерта не беше само за лошо. Стаята имаше четири врати — за дрешника, за банята, към коридора… а онази там трябваше да води към хола. Кейти я отвори и надникна в другата стая. Както й беше казала сестрата в приемното, вътре всичко беше разбутано. Мебелите бяха събрани в средата и покрити, за да не се цапат от боята. Тя светна лампата. Без съмнение доктор Хайли беше перфекционист. Доколкото можеше да види, стените си бяха съвсем наред. Нищо чудно, че цените в болницата бяха скандално високи.

Тя сви рамене, угаси лампата, затвори вратата и отиде до прозореца. Сградата на болницата беше П-образна и двете крила зад главната секция бяха успоредни едно на друго.

В понеделник вечерта тя беше в другия край, точно отсреща. Колите на посетителите започваха да изпълват паркинга. Къде беше онова място, което беше сънувала? Разбира се… ей там, встрани, точно под последния стълб, където сега беше паркирана някаква кола… черна кола. Точно каквато виждаше в съня си. И онези спици… как само блестяха на светлината!

— Как се чувствате, госпожо Де Мейо?

Тя се обърна. В стаята беше влязъл доктор Хайли. До него се суетеше млада медицинска сестра.

— Ох, стреснахте ме! Добре съм, докторе.

— Аз почуках, но вие не ме чухте. — Гласът му беше нежно укорителен. Приближи се до прозореца и дръпна завесата. — Каквото и да правим, от тези прозорци винаги духа — поясни той. — Не искаме да настинете. Моля, седнете на леглото и ми позволете да премеря кръвното ви налягане. Ще ни бъдат необходими и някои кръвни проби.

Сестрата го последва. Кейти забеляза, че ръцете й треперят. Тя очевидно изпитваше страхопочитание към доктор Хайли. Той уви маншета на апарата за кръвното над лакътя й. Внезапно й се зави свят, от което доби усещането, че стените на стаята се накланят назад. Вкопчи се в матрака.

— Зле ли ви е, госпожо Де Мейо? — Гласът на лекаря беше ласкав.

— Не, всъщност не. Само за момент ми призля.

Той започна да помпа.

— Сестра Ренджи, ако обичате, студена влажна кърпа за челото на госпожа Де Мейо — нареди той.

Сестрата покорно се втурна към банята. Лекарят гледаше съсредоточено какво отчита апаратът.

— Малко ниско. Някакви проблеми?

— Да. — Гласът й звучеше като чужд или с някакво странно ехо. — Отново имам менструация. От сряда е ужасно обилна.

— Не съм изненадан. Откровено казано, ако не се бяхте решили на това постъпване в болницата, сигурен съм, че много скоро щяхте да бъдете принудена да се подложите на операция по спешност.

Сестрата излезе от банята с прилежно сгъната кърпа в ръце. Беше прехапала долната си устна, за да не трепери. Кейти усети прилив на съчувствие към нея. Нито искаше, нито се нуждаеше от студен компрес на челото, но се отпусна назад върху възглавницата. Сестрата й сложи компреса. Кърпата беше подгизнала и Кейти почувства как вадички ледена вода започнаха да се стичат по страните й. Устоя на импулса да ги избърше с ръка. Докторът щеше да забележи, а Кейти не искаше да смъмрят сестрата.