Фаворит
Шрифт:
— И как е ужасното чудовище от далечния космос?
В седем часа вечерта, когато децата вече се бяха качили горе в леглата си, звънна Кейт. Сила и баща ми внезапно решиха да донесат малко вино от зимника и ме оставиха сам във всекидневната да си говоря с нея.
— Как са счупените места? — попита.
— Сглобени добре — отвърнах. — Благодаря ти за писмото и за цветята.
— Цветята бяха идея на чичо Джордж — призна тя. — Аз му казах, че прилича малко на погребение, като ти изпращаме цветя, а той реши, че това е доста смешно, и дори се разхили. На мен в действителност никак не ми беше до смях, когато
— Доникъде не съм бил близо — отрекох. — Сила преувеличава нещата. И въпреки че идеята е била на чичо Джордж, благодаря ти много за цветята.
— Мисля, че трябваше да изпратя лилии 3 , а не лалета — подразни ме Кейт.
— Можеш да изпратиш лилии следващия път — казах, като се наслаждавах на бавния й съблазнителен глас.
— Боже милостиви, ще има ли следващ път?
— Така се очертава — казах оптимистично.
— Добре тогава — рече Кейт, — ще направя предварителна заявка на „Интерфлора“ за лилии.
3
в Англия обичайните цветя за погребение са лилиите. — Б.пр.
— Обичам те, Кейт — казах.
— Трябва да призная — каза тя с щастлив глас, — че е хубаво да чуваш хората да ти говорят така.
— Хората ли? Кой друг ти е казал? И кога? — попитах, като се страхувах от най-лошото.
— Ами… — последва след къса пауза. — Всъщност Дейн.
— Ох.
— Не бъди ревнив — чух гласа й. — И Дейн е лош като теб. Навъсва се като буреносен облак, като чуе името ти. И двамата сте като децата.
— Да, мадам — признах си аз. — Кога ще се видим отново?
Определихме си дата за обяд в Лондон и преди да сложи слушалката, отново успях да й кажа, че я обичам. Бях на път също да оставя слушалката, когато чух най-неочакван звук по телефона.
Изсмиване. Леко приглушено, но изсмиване.
Знаех, че тя е прекъснала, но рекох в замлъкналата слушалка:
— Задръж така, Кейт, аз… хм… искам да ти прочета нещо… от вестника. Само минута, докато го намеря. Оставих слушалката на масата, преминах тихо през всекидневната и се качих нагоре до спалнята на Сила.
Немирниците бяха тук, събрани във виновна групичка около другия телефонен апарат. Хенри — със слушалка, притисната до ушите; Поли — с глава, долепена до неговата; Уилям — загледан любопитно към тях с отворена уста. Всички бяха с пижами и нощни халати.
— И какво мислите, че правите всъщност? — попитах със строг израз.
— Олеле — каза Хенри и изпусна слушалката в леглото, като че ли внезапно се беше нагорещила.
— Алън! — каза Поли, като се изчерви до кръв.
— Колко дълго подслушвахте? — попитах.
— Всъщност от самото начало — отвърна Поли със засрамено личице.
— Хенри винаги слуша — каза Уилям, горд с брат си.
— Млъкни — сопна му се Хенри.
— Вие, малки негодници!
Уилям изглеждаше засегнат.
— Но Хенри слуша винаги — повтори той. — Подслушва всеки. Просто проверява и това е добре, нали? Хенри винаги проверява, нали Хенри?
— Млъкни, Уилям — каза брат му почервенял и ядосан.
— Значи Хенри проверява, така ли? — казах, като се смръщих срещу
Приближих до тях, но нарушаването на неприкосновените ми лични тайни внезапно излетя от главата ми. Спрях и помислих.
— Хенри, колко дълго подслушваш хората по телефона? — попитах меко.
Той ме погледна войнствено. Накрая каза:
— От известно време.
— От дни? Седмици? Месеци?
— Години — каза Поли, която отново се съвзе и изглеждаше ядосана.
— Подслушвали ли сте разговори на баща си? — попитах.
— Да, често — каза Хенри.
Млъкнах, като изучавах този буен, интелигентен малчуган. Беше само осемгодишен, но ако знаеше отговорите на въпросите, които се готвех да му задам, би разбрал значението им и това знание щеше да го преследва цял живот. Все пак продължих.
— Дали случайно си чул да говори с човек с подобен глас? — попитах. После преправих гласа си на хрипкав и шептящ и изрекох: — С майор Дейвидсън ли говоря?
— Да — отвърна Хенри без колебание.
— Кога беше това? — попитах, като се мъчех да не показвам обзелото ме вълнение. Бях сигурен, че е подслушал разговора, за който Бил е споменал пред Пит, макар и да не го бе взел на сериозно.
— Когато за последен път подслушах разговор на татко — каза делово Хенри.
— Спомняш ли си какво каза гласът? — попитах, като се стараех да говоря спокойно и мило.
— О, да, това беше шега. Два дни преди татко да се пребие — каза спокойно Хенри. — Тъкмо когато си лягахме, като сега. Телефонът звънна и аз веднага се примъкнах тук и започнах да дебна. Мъжът със смешния глас казваше; „Ще яздите ли Адмирал в събота, майор Дейвидсън?“ А татко отговори, че ще го язди.
Хенри се спря. Чаках го да си припомни. Той присви очи в знак на съсредоточаване и продължи:
— Тогава мъжът със смешния глас каза: „Вие няма да спечелите с Адмирал, майор Дейвидсън.“ Татко само се разсмя, а мъжът допълни: „Ще ви платя петстотин лири стерлинги, ако ми обещаете да не спечелите.“ Тогава татко рече „Вървете по дяволите“ и аз без малко да се изсмея, защото той винаги ми е казвал да не говоря така. После шептящият мъж рече, че той не желаел татко да победи и че Адмирал щял да падне, ако татко не се съгласи да не печели. Тогава баща ми рече; „Вие трябва да сте луд.“ После той затвори телефона и аз побързах да се върна в леглото си, за да не ме спипа, че подслушвам на телефона.
— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.
— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.
— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.
После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.
— Това май не е било шега, така ли? — отривисто попита.
— Не, не е било — отвърнах.
— Но този мъж не е накарал Адмирал да падне, нали? Той не би могъл… Би ли могъл? Наистина ли? — каза отчаяно Хенри, като очакваше да го подкрепя. Очите му се отвориха широко — започваше да разбира, че е слушал мъжа, причинил смъртта на баща му. Въпреки че един ден трябваше да узнае за стоманената жица, аз не мислех, че в момента би трябвало да му обяснявам това.