Фаворит

Франсис Дик

Предположих, че е пристрастен към разследването като алкохолик към пиенето. Просто не можеше да не го прави.

— Отидох до конюшните на Грегъри — продължи той — и огледах Пелиндръм. Имаше ясна тясна рана в предната част на двете издатини…

— Гърдите — промърморих.

— …на гърдите и ще ви подскажа какво може да го е порязало.

— О, не — казах, като се сетих, но не можех да повярвам.

— Проверих и помощните работници по препятствията — каза той. — Единият от тях е нов и непознат на другите. Назовал се е Томас Бътлър и е дал несъществуващ адрес, а освен това е пожелал да стои до най-далечното препятствие, точно там, където сте паднали.

Предложението му е било прието с готовност заради дъжда и разстоянието от бариерата до букмейкърите. Същата история като в Мейдънхед. С изключение на това, че този път Бътлър е прибрал надницата си по най-нормален начин. После накарах дежурния комендант по състезанието да ми позволи да прегледам препятствието и открих следи и на двата стълба на около метър и осемдесет и осем от земята.

Последва кратко мълчание.

— Добре, добре, добре — казах тъпо. — Изглежда, съм бил по-късметлия от Бил.

— Бих искал да си спомните нещо за това… каквото и да е. Какво ви накара да заподозрете, че ще паднете? — попита Лодж.

— Не знам.

— Нещо се е случило, докато сте били на парадния кръг, очаквайки да яхнете коня си. — Той се наведе напред, очите му напрегнато изучаваха лицето ми, като се надяваше разклатената ми памет да се възвърне отново. Но не си спомнях нищичко и все още се чувствах изтощен от глава до пети. Концентрацията беше твърде голямо усилие за мен.

Зареях поглед навън към мирната пролетна градина. Сила държеше китка форзиции, които изпъкваха със златистожълтия си цвят върху синята й рокля.

— Не си спомням — повторих с равен глас. — Може би по-късно, когато главата спре да ме боли.

Лодж въздъхна и седна обратно на дървения стол.

— Предполагам — каза с известна горчивина той, — че поне си спомняте, че ми изпратихте съобщение от Брайтън, в което ме молехте да разследвам случая заради вас.

— Да, спомням си — казах. — Какво открихте?

— Немного. Изглежда, никой не знае кой в действителност притежава таксиметровата фирма „Марконикарс“. Тя е създадена след войната от един бизнесмен на име Клифърд Тюдор…

— Какво? — попитах изумен.

— Клифърд Тюдор, уважаван жител на Брайтън, британски поданик. Познавате ли го?

— Да — отвърнах. — Притежава няколко състезателни коня.

— Клифърд Тюдор, роден Хруписта Тасос от Трикала, Гърция — зачете Лодж един от документите, извадени от куфарчето. — Натурализиран през хиляда деветстотин трийсет и девета, когато е бил двайсет и пет годишен. Започнал е като готвач, но очевидно е притежавал делови способности, защото още същата година е имал вече собствен ресторант. След войната го продал с огромна печалба, заминал за Брайтън и почти на безценица закупил стар бизнес с таксиметрови коли, рухнал заради военните ограничения и липсата на гориво. Преди четири години отново е продал много изгодно таксиметровата фирма и е вложил парите си в хотел „Павилион Плаза“. Неженен.

Наведох назад глава в очакване тези подробности да разкрият пред мен нещо съществено, но в действителност отново се сблъсквах с невъзможността да мисля.

— Таксиметровата фирма — продължи Лодж — е била закупена от Тюдор от притежатели на акции на приносителя и оттук започва мъглата. Следват толкова прехвърляния на собствеността, повечето чрез лица, притежаващи акции, които не могат да бъдат проследени, така че в момента никой не може да каже кой е настоящият собственик. Всички делови въпроси се уреждат от управителя, господин Фидлър. Твърди се, че се съвещавал с една личност, наричана от него „президента“. Въпросният „президент“ му звъни

редовно всяка сутрин, но не поддържали никакъв друг контакт. Заявява, че името на президента е Клод Тивъридж, но не знае нито адрес, нито телефонен номер.

— Звучи ми доста неубедително — обади се баща ми.

— Така е — съгласи се Лодж. — Личност на име Клод Тивъридж не съществува нито в избирателните списъци, нито в някакви други официални документи, включително в отделите за телефонни сметки на цели области като Кент, Съри или Съсекс. Операторите в телефонните централи твърдят, че канцеларията на фирмата не провежда всяка сутрин разговори с отдалечени пунктове, макар че сутрешните обаждания са стандартна практика в последните четири години.

— Всичко това означава, че разговорите очевидно са градски, и почти сигурно е, че Клод Тивъридж не е истинското име на джентълмена.

Той потри с длан тила си и ме погледна настойчиво.

— Знаете много повече, отколкото ми казвате — с амнезия или не — каза той. — Изплюйте камъчето, бъдете добро момче.

— Не ми казахте какво мисли брайтънската полиция за фирмата „Марконикарс“ — отвърнах.

— Бих казал — започна след известно колебание Лодж, — че няма много неща, за които може да се хванем. Срещу тях има няколко оплаквания, но това е съвсем недостатъчно за пред съда. Това, което току-що споделих, е резултат на разследвания, провеждани през последните няколко години.

— Което означава — додаде сухо баща ми, — че не са напреднали твърде много. Хайде, Алън, разкажи ни какво става.

Лодж изненадано обърна глава към него. Баща ми се усмихна.

— Синът ми е прероден Шерлок Холмс, не знаете ли? — попита той. — След като замина за Англия, трябваше да наема детектив, за да върши това, което обикновено той правеше във връзка с измами и нечестни сделки. Както твърди един от старшите ми служители, Алън има вътрешен инстинкт да подушва негодниците.

— Вътрешният инстинкт на господин Алън не работи вече — казах мрачно. Около слънцето се трупаха облаци и гърбът на Сила изчезна между живия плет до кухненската врата.

— Не се гневи, Алън — каза баща ми. — Реагирай спокойно.

— Ох, добре — смачках цигарата си в пепелника, започнах да чеша бузата си, като едва удържах пръстите си встрани от зарастващия белег. Много ме сърбеше. — Има много неща, които не знам — казах, — но най-същественото като че ли е следното: през последните четири години „Марконикарс“ рекетира няколко малки фирми — главно кафенета и квартални пъбове. Преди около година заради твърдоглавието на един кръчмар особняк, който ми бе домакин в заведението „Синята патица“, бизнесът с прибирането на суми за защита неочаквано е станал труден за мошениците. Всъщност той е изправил срещу тях елзаски догове.

Разказах на силно впечатления ми баща и на зяпналия Лодж това, което научихме с Кейт в кухнята на „Синята патица“ под зоркия поглед на жълтоокия Принц.

— Бившият полкови старшина Томкинс така е препънал незаконния бизнес на „Марконикарс“ — продължих аз, — че рекетът е станал малко или повече неизгоден. Като допълнение към това през зимата, според машинописките, работещи във фирмата, и законният бизнес на таксиметровата линия не е вървял добре. Мисля, че в Брайтън има доста много таксита за общия брой заявки и евентуални клиенти. Както и да е, струва ми се, че босът на „Марконикарс“ — „президентът“, вашият загадъчен Клод Тивъридж — е решил да трупа пари от друг вид престъпление. Предполагам, че е закупил и една мижава букмейкърска фирма, намираща се един етаж над „Марконикарс“ в същата сграда.