Фаворит
Шрифт:
— Добре, Алън — каза ми тя. — Или може би да пием чай заедно?
Тръгна заедно с Дейн и каза:
— Доскоро.
Произнесе думите през рамо със закачлива усмивка, в която можех да прочета подигравка за ревността, която будеше в мен.
Наблюдавах ги как си тръгват и забравих да се оглеждам за Джо, но после тръгнах да го потърся в стаята за теглене и съблекалнята. Не беше и там.
Завърнах се на поста си пред вратата и над мен надвисна Пит. Поздрави ме като отдавна загубен приятел. Шапката беше килната назад на едрата му глава, широките рамене разгъваха реверите на
— Добре са те зашили, както виждам — рече. — Предполагам, че все още не можеш да си спомниш какво се случи?
— Не — казах аз с известно съжаление. — Понякога си мисля… но не мога да задържа спомените си…
— Може би така е по-добре — каза той утешително, като преметна очилата си за надбягване на рамо и се приготви да влезе в стаята с кантара.
— Пит — казах, — не си ли виждал някъде Джо? Мисля, че ме е търсил.
— Да — каза той, — и в Ливърпул те търсеше. Много му се искаше да ти покаже нещо, мисля, някакъв адрес, написан на парче кафява хартия.
— Видя ли го? — попитах.
— Да, всъщност го погледнах, но той ми досади и не му обърнах много внимание. Мисля, че мястото беше Чичестър.
— Знаеш ли къде е Джо сега? — рекох. — Чакам го от известно време, но въобще не се е мяркал.
— Да — тънките устни на Пит се свиха в знак на размисъл. — Преди десетина минути видях малкия негодник в бара.
— Вече! — възкликнах.
— Пиян, малък мръсник — каза той с равнодушен тон. — Не бих го качил на мой кон дори ако беше последният останал жокей на света.
— В кой бар? — продължих да разпитвам.
— Къде ли? Ами в оня зад залата за залагания. Той и другият мъж бяха заедно с чернокосия приятел, за когото язди… Тюдор, нали така му беше името?
Зяпнах срещу него.
— Но Тюдор приключи с Джо още в Челтнъм… и то доста категорично.
— Тюдор влезе в бара — повдигна рамене Пит — заедно с Джо и с другия мъж, който ги следваше на няколко крачки отзад. Може би е било само съвпадение.
— Все пак ти благодаря — казах.
Имаше само стотина метра зад ъгъла до бара, където беше отишъл Джо. Постройката представляваше дълга дървена барака, опираща във високата ограда, разделяща хиподрума от шосето. Тръгнах веднага, но когато влязох в помещението и се запровирах между дебело навлечените, пиещи бира клиенти, открих, че Джо вече не е там. Липсваше и Клифърд Тюдор.
Излязох отново навън. Наближаваше времето за втората гонка и дълги нетърпеливи опашки се редяха пред касите на близкия вход до бара, очите на хората шареха между билетите и ръчните им часовници, ръцете с надежда стискаха снопчета банкноти. Клиентите от бара излязоха навън, като забързано ме задминаваха. Мъже тичаха през тревата към трибуните с развети палта. В сградата за залагания силно дрънчаха звънци опашките се извиваха с надежда, че ще успеят да пробутат залозите си, преди гишетата да затворят.
Оглеждах се нерешително. В цялата тази суматоха нямаше и следа от Джо и затова реших да ида до ложата на жокеите на трибуната и да надзърна и там. Подадох отново глава в бара за последна проверка, но сега там беше празно с изключение на три дами в късна младост, облегнати на
Само заради това, че се движех бавно, можах да открия Джо.
Като следват извивката на шосето зад тях, залата за залагания и баровете не са в идеално права линия. Разстоянието между двете сгради беше малко — едва около половин метър; назад обаче то се увеличаваше и до оградата между двете постройки беше близо метър и половина.
Надникнах в тясното пространство, но Джо не беше там. Видях го едва когато се проврях съвсем близо.
Отначало зърнах само мъж, лежащ на земята в ъгъла между високата ограда и външната стена на тотализатора, и реших, че може да му е прилошало или да е припаднал, или пък да е мъртвопиян. Приближих се, за да видя няма ли нужда от помощ.
Направих пет-шест крачки напред. Той лежеше в сянката, но нещо в положението на тялото и крайниците му — безжизнени като на парцалена кукла — ме стъписа.
Беше жив, но само отчасти. От носа и от крайчеца на устата му се стичаше яркочервена кръв и под бузата му се беше образувала локвичка върху мокрия студен чакъл. Кръглото му младо лице все още пазеше израза — колкото и невероятно да бе — на мрачно нетърпение, сякаш не бе разбрал, че сполетялото го е нещо повече от временно неудобство.
В тялото на Джо беше забит нож. Дебелата му черна дръжка стърчеше неуместно от жокейската му риза в жълто и бяло, а острието — хлътнало дълбоко под гръдната му кост. Около раната имаше малко петно кръв, съвсем лека следа от страшните увреждания, които бе причинило острието на ножа.
Очите му бяха отворени, но пусти и вече застиващи.
— Джо! — викнах припряно.
Очите му бавно се спряха върху мен и разбрах, че съсредоточи поглед и ме позна. На лицето му мръдна мускул и устните му се отвориха. Направи голямо усилие да заговори.
Съсирваща се кръв внезапно потече от ноздрите му и потъна в малкия бездънен басейн на отворената му уста. Издаде звук, приличен на насмешка, който едва се чу, и по незрялото му още лице пробегна израз на дълбоко учудване. После лицето му побеля, очите му се подбелиха и Джо умря. Няколко секунди след смъртта лицето му имаше красноречив израз — все едно че казваше: „Не е честно.“ Кожата на лицето в този критичен момент замръзна в чертите, които приживе бяха най-характерни за него.
Преборих се с желанието си да повърна при сладникавия мирис на кръвта, затворих очите му и се отпуснах на пети, като го гледах безпомощно.
Знаех, че е ненужно, но след минута-две разтворих палтото и опипах джобовете му за кафявото парче хартия, което е искал да ми покаже. Не беше там и смъртта му щеше да бъде безсмислена, ако беше все още в джоба му. Амбалажната хартия, помислих си, е била откъсната от опаковката на последното плащане на Джо за това, че е „задържал“ някой кон. Така трябваше да бъде. Нещо, което подсказваше кой е изпратил парите. Марка? Адрес? Имало е нещо общо с пилетата, каза ми Клем; а Пит ми каза, че ставало дума за Чичестър. Нито едно от тези твърдения нямаше никакъв смисъл за мен. Според Клем в това нямало нищо смислено и за Джо, но той просто искал да ми го покаже, защо така бе решил.