Фаворит

Франсис Дик

А и всички онези примитивни оръжия в студиото му и ритуалните предмети. И скалпът… Бяха ли това играчки за човек, обожаващ насилието? Или се отвращаваше от него? Или и двете едновременно?

Сила влезе във всекидневната, като внесе медна купа, напълнена с форзиции и жълти нарциси. Постави ги на нисичката маса до мен и пролетното слънце изведнъж засия по златистите цветове, те заприличаха на взрив от светлина, като хвърлиха отблясъци върху лицето й, докато се навеждаше да ги подреди.

Погледна ме косо, после се обърна към другите.

— Алън изглежда твърде уморен — каза тя. — Какви ги вършите?

— Приказваме си — усмихнах

й се.

— Ако не внимаваш, ще се озовеш обратно в болницата — заплаши ме тя меко и незабавно предложи следващото кафе на Лодж и на баща ми.

Доволен бях от това прекъсване, защото не исках да обсъждам с тях какво трябваше да се прави по-нататък за проследяването на господин Клод Тивъридж. Всеки малък напредък, който бях постигнал в това направление, ми бе струвал скъпо — това беше истината; при всяка негова стъпка бях намирал по един ключ към загадката. Увредената ми памет все още не ми позволяваше да си припомня информацията, за която бях заплатил със стъпкването ми в Бристол, но това не можеше да ме откаже да продължа разследванията.

Трябваше да се приближа повече до Тивъридж. Той би ударил пак и по този начин щеше отново да ми покаже следващата стъпка към него, както просветването на изстрел в тъмнината открива позицията на един снайперист.

Четиринадесета глава

Джо Нантуич пръв откри снайпериста.

Осем дни след посещението на Лодж шофирах към състезанието в Съсекс, след като бях прекарал малко време в офиса си. Натъртванията бяха вече изчезнали; ребрата и ключицата ми бяха зараснали в идеален вид и дори упоритото, постоянно главоболие бе почнало полека-лека да ме отпуска. Свирках си по пътя към съблекалнята и показах на Клем чисто новата си каска, купена сутринта от „Бейтс“ на улица „Дърмин“ за малко повече от три лири.

Помещението за теглене беше празно и далечни охкания и ахкания показваха, че първата гонка е в разгара си. Клем привеждаше в ред съблекалнята след торнадото от жокеи, съблекли цивилните си дрехи, за да ги сменят с шарените състезателни екипи. Видя ме, излезе изпод рампата на парадния ринг и ме поздрави сърдечно. Стиснахме си ръцете.

— Радвам се да ви видя отново, сър — каза той, като взимаше каската. Написа с химикалка името ми на парче самозалепваща се лента и го постави на блестящата черупка. — Да се надяваме, че няма да ви се наложи скоро да купувате нова. — Натисна здраво с палец лепенката.

— Утре започвам отново, Клем — казах. — Можеш ли да ми донесеш такъми? Голямо седло. Нямам проблем с теглото, ще яздя Адмирал.

— Твърде сте отслабнали — каза Клем състрадателно. — И ще сложат доста олово, за да ви балансират, а Адмирал не е свикнал. Обикновено майор Дейвидсън не се нуждаеше и от грам допълнително. — Клем ме огледа оценяващо и кимна. — Загубили сте две-три кила несъмнено.

— Дано е за добро — казах весело, като се обърнах към вратата.

— О, само минутка, сър — обади се отново Клем. — Джо Нантуич ме помоли да ви кажа, ако дойдете, че имал да ви казва нещо.

— Така ли? — попитах.

— Питаше за вас в събота в Ливърпул, но му казах, че може би ще пристигнете тук, тъй като господин Грегъри ми спомена, че смятате да яздите Адмирал утре — каза Клем, като разсеяно поставяше седлото и го галеше с длан.

— Джо каза ли ти какво има да ми говори?

— Да, иска да ви покаже парче кафява опаковъчна хартия с нещо написано. Каза,

че сигурно ще ви е интересно да я видите, макар че не разбирам защо — думата, която мярнах, беше нещо, свързано с пилета. Беше намерил хартийката в съблекалнята в Ливърпул, сгъна я внимателно, както бе седнал на пейката, и я мушна във вътрешния джоб на якето си. И се подхилваше. Предположих, че е обърнал една-две чаши, но така бяха повечето хора, защото беше след Нацшоналния тур. Каза още, че написаното там било пълна дивотия за него, но все пак би могло да бъде някакъв ключ към решаването на загадката, никога не се знаело. Попитах го ключ към каква загадка? Но той не ми отговори, а аз пък си имах много работа, за да се занимавам повече с него.

— Ще го видя и ще разбера за какво става дума — рекох. — Да се надявам, че още пази хартийката у себе си.

— Да, още. Преди малко потупа джоба си, когато ме попита дали сте тук, и чух, че хартийката изшумоля.

— Благодаря, Клем — казах.

Излязох навън. Гонката беше привършила, победителят — поведен към мястото за разседлаване, пред помещението за претегляне. От трибуните се разпръскваха стотици бъбрещи зрители. Стоях близо до помещението с кантара, чаках Джо и дочувах последните сплетни. От говорещия наблизо научих, че в Ливърпул състезанието било ужасно разочароващо, тъпо, пълен провал. За съжаление по това време бях много зает, защото се бях подложил на интензивен курс за възстановяване на раменните мускули с цел да си възвърна силата.

Сенди ме шляпна шумно по гърба, докато минаваше, отправяйки следната забележка:

— Страшно гот е човек да види старата ти мутра отново на хоризонта, макар че приличаш на неуспял актьор от филм на ужасите. Виждал ли си Джо? — продължи той. — Малкият негодник се ослушваше за теб.

— Така чух — отвърнах. — Чакам го да се появи.

Един-двама журналисти ми зададоха въпроси за състезателните ми планове и си взеха бележки за Адмирал за утрешните си издания. Сър Кресуел Стамп забеляза скромната ми личност с късо кимване на величествената си глава и с характерното повдигане на горната устна, което според него означаваше усмивка.

Удоволствието да бъда отново в любимото ми обкръжение донякъде се помрачи от вида на Дейн, който крачеше през тревата и оживено говореше нещо на нежно, спиращо дъха красиво момиче, вървящо редом с него. Лицето й бе обърнато с внимание към него и тя се смееше. Кейт.

Когато ме забелязаха, ускориха крачка и се приближиха усмихнати — блестяща двойка, събуждаща искрена завист с грацията си и взаимните топли погледи.

Кейт, която бе свикнала с израненото ми лице по време на обяда няколко дни по-рано, ме поздрави с късо „Здрасти“, от което за съжаление отсъстваха всички любовни и съчувствени полутонове. Хвана ме за ръка и ме помоли да се разходя с тях покрай хиподрума, за да наблюдаваме с нея и с Дейн следващата гонка близо до водното препятствие.

Погледнах към Дейн. Усмивката му беше бледа и тъмните му очи ме наблюдаваха непроницаемо, без доброжелателност. Когато го видях заедно с Кейт, мускулите ми се свиха неволно и знаех точно какво чувства и той към мен.

Това, което отговорих в този момент на най-нисък градус на приятелството ни, беше толкова нежелано, както силно бе желанието да проследя Клод Тивъридж:

— Не бих могъл да дойда тъкмо сега. Първо трябва да открия Джо Нантуич. Какво ще кажете за по-късно… ако искате отново да се поразходите натам?