Фаворит
Шрифт:
Останалите шофьори, поохладнели от възбудата, започнаха да треперят в студения февруарски следобед. Бяха яко натъртени, но не изпитваха разкаяние. Един от тях пристъпи пред групата, ухили се подигравателно на другите и се изплю предизвикателно на земята близо до тях. Ризата му висеше на парцали, а лицето му беше подуто. Мускулестите му мишци бяха яки като на ковач, имаше ниско чело и лъскав черен перчем. Видът му внушаваше страх. Един полицай го хвана за ръката, за да го дръпне назад при другите, но той отскочи и му се озъби. Веднага още двама полицаи
Тъкмо почти се бях отказал да чакам Джо, и ето че той пристигна и ме поздрави, без да се извини за закъснението си. Появата му обаче беше забелязана и от друг.
Високият, мургав господин Тюдор се запъти към нас.
— Нантуич, ще бъдеш ли така добър да ме откараш до Брайтън? — надменно каза той. — Сам виждаш — такситата не работят, а имам важна среща след двадесет минути.
Джо разсеяно погледна към шофьорите.
— Какво е станало? — поинтересува се той.
— В момента това няма значение — нетърпеливо отвърна Тюдор. — Къде е колата ти?
Джо го погледна неразбиращо. Мозъкът му, изглежда, работеше на бавни обороти.
— Ъъ… не е тук, сър. Ще се возя с друга.
— С вашата ли? — обърна се към мен Тюдор. Кимнах. Джо — типично за него — не си беше направил труда да ни запознае.
— Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате в Брайтън — делово ми предложи мургавият. — Ще ви платя по тарифата на такситата.
Беше много напорист и бързаше. Трудно можех да откажа да му направя такава дребна за мен, а за него очевидно толкова важна услуга.
— Ще ви откарам без пари, но може би ще ви бъде тесничко. Карам двуместна спортна кола.
— Ако не можем да се съберем, Нантуич ще остане, а вие можете после да се върнете и да го вземете — отсече твърдо Тюдор. Джо изобщо не се изненада, а аз си помислих, че господин Тюдор май е свикнал да се съобразява само със собственото си удобство.
Заобиколихме двете групи насинени шофьори и си проправихме път до колата ми. Тюдор влезе пръв. Беше толкова едър, че не си струваше дори да опитваме да намърдаме и Джо вътре.
— Ще се върна да те взема, Джо — уверих го, като едва сдържах раздразнението си. — Чакай ме на пътя.
Седнах зад волана, изкарах колата от паркинга на бавен ход, излязох по алеята на пътя и потеглих към Брайтън. Движението беше натоварено и моят „Лотос“ нямаше как да демонстрира качествата на мощния си мотор „Клаймакс“, а и скоростта от шейсет километра в час ми даваше възможност да изуча странния си спътник.
Докато сменях скоростите, погледът ми попадна на ръката на коляното му. Държеше я с изопнати, разперени пръсти. Изведнъж се сетих къде съм го виждал. Помогна ми именно тази ръка — мургава, с леко синкави крайчета на пръстите.
Помнех го от един бар в Съндаун. Седеше с гръб към мен, опрял ръка до чашата си на плота. Говореха си с Бил. Не исках да ги прекъсвам и изчаках. Тюдор си допи питието и си тръгна. Аз останах да си приказвам с Бил.
Погледнах го в лицето.
— Жалко за Бил Дейвидсън — подхванах аз.
Мургавата
— Да, наистина — бавно произнесе Тюдор. — Надявах се, че ще язди един от конете ми в Челтнъм.
— Голям жокей беше.
— Така е.
— Бях съвсем наблизо зад него, когато падна. — И импулсивно добавих: — Има доста въпроси, на които ще трябва да се потърси отговор.
Едрото тяло на Тюдор се помести на седалката. Усещах, че не сваля очи от мен, и присъствието му някак ме потискаше.
— Предполагам. — Поколеба се, но не добави нищо повече. После погледна часовника си. — Ако обичате, откарайте ме до хотел „Павилион Плаза“. Имам делова среща там.
— Близо ли е до Павилиона?
— Сравнително. Ще ви показвам накъде да карате, когато стигнем града. — Каза го с такъв тон, сякаш съм личният му шофьор.
Изминахме десетина километра в мълчание. Спътникът ми изглеждаше потънал в мисли. Пристигнахме в Брайтън, а после с напътствията му и до хотела.
— Благодаря ви — не особено сърдечно каза той, докато измъкваше едрото си туловище от ниската седалка. Държеше се като човек, който приема направените му услуги като нещо дължимо дори от страна на непознати. Отдалечи се на две крачки от колата, но се спря, обърна се и попита: — Как се казвате?
— Алън Йорк. Довиждане.
Потеглих, без да изчакам отговора му. И аз мога да бъда рязък. В огледалото видях, че стои на тротоара и гледа след мен.
Върнах се на хиподрума. Джо ме чакаше на банкета край пътя. Вратата малко го затрудни. Стовари се на седалката, мърморейки неразбрано нещо. После се наклони към мен и аз открих, че Джо Нантуич е пиян.
Дневната светлина почти беше угаснала. Запалих фаровете. Имаше и по-приятни занимания от това да караш по усуканите пътища до Доркинг, а Джо да диша алкохолни пари на главата ти. Въздъхнах и натиснах газта.
Джо беше уязвен от някаква неправда. Естествено. За него всичко, което му се случваше, ставаше по вина на някой друг. Едва двайсетгодишен, той вече беше заклет мърморко. Трудно можеше да се каже кое е по-досадно — мърморенето или самохвалството му, — а фактът, че другите жокеи го търпяха, говореше много за добрия им характер. Спасението на Джо беше в репутацията му на безспорен майстор на ездата, но той и нея вече бе компрометирал със „задържането“ на конете си, а ако започнеше като сега да се напива в ранния следобед, имаше опасност съвсем да я съсипе.
— Щях да го спечеля това състезание — изхленчи той.
— Голям глупак си, Джо.
— Честна дума, Алън, щях да го спечеля. Точно го бях извел на позиция. Другите щяха да ми гълтат пушилката. Направо щях да ги отнеса. Ей така. — Той размаха ръце.
— Как може да се напиваш на състезанията?
— К’во? — Очите му не можеха да се концентрират.
— Пиян си. Натряскал си се.
— Не, не, не, не… — Думите се сипеха от устата му, сякаш след като е започнал да говори, вече не може да спре.