Бяла смърт
Шрифт:
— Ами ако Райън няма никаква вина за случая?
— Неговата невинност или виновност не е грижа на моето правителство. Залогът е много по-голям.
— Въпросът е особено деликатен, както сам се изразихте. Ще кажа онова, което видях. Друго не мога да ви обещая.
Бекер кимна.
— Напълно съм съгласен. Влизаме ли?
Полицаят им отвори вратата и двамата пристъпиха в залата за изслушване. Погледът на Остин обходи голямото облицовано с тъмна ламперия помещение и се спря върху присъстващите — вероятно политици и юристи, насядали на няколко редици столове. Всички бяха с костюми. Самият
Бекер посочи един стол и щом Остин седна, се настани до него и му прошепна:
— Това е представителят на бреговата охрана. Вие сте след него.
Свидетелят от бреговата охрана приключи и Остин чу да произнасят името му. На масата седяха четирима мъже и две жени — по равен брой представители на Фарьорските острови и на Дания. Съдията, добродушен датчанин с издължено викингско лице, се представи като Лундгрен. Обясни на Остин, че ще му задава въпроси, а останалите ще ги допълват. И че това било само предварително изслушване за събиране на информация, а не процес, така че нямало да има разпит. Освен това щял да превежда при нужда.
Остин се настани на стола и в отговор на въпросите направи ясно и честно описание на спасителната операция. Не му се налагаше да доукрасява страданията на екипажа в тъмната и практически лишена от въздух гробница. От изражението на Бекер личеше, че е крайно доволен от чутото. След четиридесет и пет минути Лундгрен благодари на Остин за показанията и той стана. Изгаряше от нетърпение да си тръгне, но реши да остане, когато председателят заяви на датски и английски, че капитанът на „Морски страж“ ще изложи своето становище.
Беше му чудно как някой би успял да се защити при наличието на показанията на очевидци. Вратата се отвори и в залата влязоха двама полицаи. Между тях вървеше висок як мъж на около четиридесет и пет с червеникава брада в стил капитан Ахав от „Моби Дик“, грижливо сресана коса и униформа със златни ширити.
Съдията помоли свидетеля да седне и да се представи.
— Казвам се Маркъс Райън — каза мъжът и сивите му очи се впериха в очите на присъстващите. — Аз съм изпълнителен директор на „Пазители на морето“ и капитан на флагманския кораб на SOS „Морски страж“. За онези, които не знаят, ние сме международна организация, посветила се на спасяването на морето и морския живот.
— Моля да опишете събитията около сблъсъка ви с датския крайцер „Лейф Ериксон“.
Райън започна с филипика против лова на китове. С твърд глас съдията го помоли да се придържа към катастрофата. Райън се извини и описа как „Морски страж“ внезапно се обърнал към крайцера и го блъснал.
— Капитан Райън, да не би да искате да кажете, че корабът ви е атакували взел на таран„Лейф Ериксон“ на своя глава? — Лундгрен не се и опита да прикрие подигравката си.
За първи път, откакто Райън бе започнал да говори, самоувереността му го напусна.
— Ъъъ, не, сър. Казвам, че управлението на кораба ми
— Момент. Искам да се уверя, че съм ви разбрала правилно — обади се една жена от комисията. — Твърдите, че корабът е излязъл от контрола ви и сам се е отклонил от курса си, така ли?
През аудиторията премина лек смях.
— Така изглеждаше — призна Райън.
Това даде повод за допълнителни въпроси. Изслушването може и да не беше като на процес, но комисията се нахвърли върху Райън като глутница кучета. Райън направи всичко възможно да парира въпросите, но с всеки отговор каузата му ставаше все по-слаба. Накрая той вдигна ръце, сякаш казваше — стига.
— Разбирам, че моето обяснение поражда повече въпроси, отколкото отговори. Все пак ми позволете да го заявя недвусмислено, за да няма неразбирателство. Не смеатакували преднамерено датския кораб. Имам свидетел, който ще ме подкрепи. Питайте капитан Петерсен. Той ще потвърди, че го предупредих.
— Колко време преди сблъсъка го предупредихте? — попита Лундгрен.
Райън пое дълбоко дъх и издиша.
— По-малко от минута преди сблъсъка.
Лундгрен не зададе повече въпроси. Райън бе освободен и на мястото му застана репортерката от Си Ен Ен. Беше спокойна при описанието на сблъсъка, но изгуби самообладание и изгледа свирепо Райън, когато стигна до смъртта на оператора си.
Съдията даде знак на секретаря да сложи видеокасетата в уредбата в ъгъла на залата, където можеха да я виждат всички. Записът показваше Райън на палубата, заобиколен от журналисти и фотографи. Чуха се шеги за бурното море, после гласът на репортерката: „Само гледайте историята да си струва целия проклет драмамин, дето изгълтах“.
Камерата показа ухиленото лице на Райън в едър план, докато отговаряше: „Мога почти да ви гарантирам, че ще видите малко екшън“. Докато операторът проследяваше пръста му към датския крайцер, хората в залата започнаха да мърморят. „Това е — помисли си Остин. — С Райън е свършено“.
Касетата свърши и Лундгрен зададе на репортерката само един въпрос.
— Ваш ли е гласът от записа?
Тя отговори утвърдително.
— Не е честно! — Райън скочи. — Използвате думите ми напълно извън контекст!
— Моля, седнете, господин Райън. — Лундгрен като че ли дори се смая.
Райън усети, че избухването му може да засили имиджа му на луда глава, способна да атакува цял кораб, и бързо се овладя.
— Моите извинения, сър. Не ми бе казано, че в качеството на доказателства ще се използва и видеоматериал. Моля да ми се даде възможност да го коментирам.
— Това не е американски съдебен процес, но все пак ще имате възможност да изразите становището си преди приключването на следствието. Комисията ще изслуша капитан Петерсен и екипажа веднага щом са в състояние да дадат показания. Дотогава ще останете на разположение на полицейското управление. Ще направим всичко възможно да ускорим делото.
Райън благодари и излезе, съпровождан от двамата полицаи.
— Това ли е всичко? — обърна се Остин към Бекер.
— Явно да. Очаквах да ви призоват отново, но явно повече не сте им необходим. Надявам се плановете ви да не са били объркани напълно.