Бяла смърт

Кемпрекос Пол

ЕРСЕН…

Спря и опря шлема в корпуса. След малко чу изпратените в отговор точки и тирета.

ДА

СТАТУС

ЛОШ ВЪЗДУХ СТУД

ПОМОЩ СКОРО

Пауза.

БЪРЗО

СКОРО

Петерсен извика на хората си, че помощта идва. Изпитваше угризения, че лъже. Времето им изтичаше. Трудно му бе да се съсредоточи. Дишането скоро щеше да стане невъзможно. Температурата бе паднала под нулата и дори водонепроницаемият костюм не можеше да го предпази от студа. Беше спрял да трепери —

първият признак на хипотермията.

Ларс прекъсна унеса му.

— Капитане, може ли да попитам нещо?

Петерсен изсумтя утвърдително.

— Защо ви трябваше да слизате долу, сър? Можехте да се спасите.

— Чувал съм, че капитанът трябва да потъне с кораба си — отвърна Петерсен.

— На по-голямо потъване от това здраве му кажи.

Петерсен издаде смътно приличащ на смях клокочещ звук.

Ларс му заприглася, но силите скоро ги напуснаха.

Оставаше им само да чакат.

6

Моряците от лодката видяха как Остин изскача от водата и го спипаха като опитващо се да избяга бебе кит. След минути той бе на палубата и обясняваше ситуацията на Бекер и капитан Ларсен.

— Господи! — възкликна Бекер. — Ама че ужасен начин да умреш. Правителството няма да пожали средства, за да извади телата и да ги предаде на близките им.

Нагласата на чиновника започваше да дразни Остин.

— Моля ви, престанете да играете ролята на меланхоличния датчанин, господин Бекер. Правителството ви може да не бърза да си отваря портфейла. Хората долу все още са живи.

— Но вие казахте…

— Знаякакво съм казал. Положението им е сериозно, но това не означава, че са обречени. Спасителната операция на подводницата „Шквал“ продължи повече от един ден и завърши със спасяването на тридесет и трима души.

Млъкна — острият му слух долови някакъв нов звук. Загледа се в небето и заслони очи от яркото слънце.

— Май идва тежката артилерия.

Приближаваше се гигантски хеликоптер. Под него на въжета се люшкаше подводница с формата на дирижабъл.

— Какъв е този грамаден хеликоптер? — възкликна капитан Ларсен.

— Ми–26 е най-големият хеликоптер на света — каза Остин. — Дълъг е трийсет и три метра. Наричат го летящ кран.

За първи път от часове Бекер се усмихна.

— И онова странно изглеждащо нещо под хеликоптера е спасителната подводница, нали?

— Е, „Морска минога“ не е най-красивото произведение на изкуството — обади се Дзавала и сви рамене. — Като я проектирах, жертвах формата в името на функционалността.

— Тъкмо напротив — каза Бекер. — Прекраснае.

Капитанът поклати невярващо глава.

— Как успяхте да я домъкнете толкова бързо от две хиляди километра?

— Сетихме се, че руснаците си падат по големитенеща — каза Остин. — Веднага се хванаха за възможността да покажат на света, че все още са велика сила.

— Но този хеликоптер не би могъл да докара подводницата за толкова кратко време. Господа, вие явно сте магьосници.

—

Е, доста работа падна — каза Остин, докато гледаше как хеликоптерът маневрира над тях. — Ми–26 взе подводницата от морето и я прехвърли в една база на сушата, където чакаха два тежкотоварни самолета „Антонов 124“. „Морска минога“ тръгна с единия. В другия натоварихме хеликоптера и вертолета на НАМПД. Полетът до базата на НАТО на Ферьорите продължи два часа. Дойдохме да проверим ситуацията, докато разтоварят подводницата и я подготвят за прехвърлянето.

Отговорът на капитана бе заглушен от рева на мощните турбореактивни двигатели — грамадната машина се приближи и увисна неподвижно във въздуха. Осемте витла на основната перка и петте на задната разсичаха въздуха и въздушното течение образува в морето огромен кратер. Откачиха подводницата малко над повърхността и вертолетът се отдалечи. За „Морска минога“ бяха закрепени големи, напълнени с въздух понтони. За секунди тя потъна, но бързо изскочи на повърхността.

Остин каза на капитана да подготви лазарета за справяне с напреднала хипотермия. Моряците с лодката ги откараха до подводницата, те се вмъкнаха в нея, откачиха я, понтоните бяха освободени, изхвърлиха въздуха от баластните резервоари и подводницата потъна в синьо-черната вода.

„Морска минога“ увисна неподвижно на няколко метра под повърхността, задържана от равномерната тяга на перките. Остин и Дзавала седяха в тясната кабина — лицата им бяха осветени от синята светлина на контролния панел — и проверяваха уредите преди потапянето. Дзавала натисна напред лоста за управление, наведе притъпения нос надолу и изхвърли още баласт. Подводницата небрежно тръгна по спускаща се надолу спирала, сякаш бяха излезли на неделна разходка.

Остин се взираше в синкавия мрак отвъд обсега на светлините.

— Нямах време да те попитам, преди да се качим — каза той, сякаш се бе сетил едва сега. — Това чудо безопасно ли е?

— Както е казал един президент, „Зависи какво разбираш поде“.

Остин изстена.

— Добре, ще повторя въпроса с други думи. Течовете и помпата поправени ли са?

— Мисля, че спрях течовете, а баластната помпа работи доста добре при идеални условия.

— А при реалниусловия?

— Баща ми много обичаше една стара испанска поговорка — „Затворената уста не лапа мухи“.

— Какво общо има това с нашето положение, по дяволите?

— Нищо — отвърна Дзавала. — Просто реших да сменя темата. Може би проблемът с контролирането на баласта ще отшуми.

Подводницата бе проектирана като спасително средство, което трябваше да се използва само в краен случай. След като лазерите пробиеха дупка в потъналия съд, водата нахлуваше в него веднага след като подводницата се отделеше от корпуса. Нямаше начин отворът да се запуши. Всички намиращи се вътре членове на екипажа трябваше да се евакуират наведнъж. „Морска минога“ бе прототип, предвиден за осем души плюс двучленния екипаж. Ако вземеха всички тринадесет моряци и капитана, щяха да превишат ограниченията в теглото с шестима души.