Бяла смърт

Кемпрекос Пол

— Изчислявах наум — каза Остин. — При седемдесет килограма на човек се получава малко повече от тон общо тегло. Това е безопасният лимит за „Минога“, така че едва ли ще имаме особени проблеми, освен ако не закъсаме с баластния резервоар.

— Няма проблем. Ако основната помпа закъса, разполагаме с резервна.

При проектирането на „Морска минога“ Дзавала бе следвал обичайната практика да осигурява и преосигурява системите.

— А и някои от екипажа може би са мъртви — след кратко мълчание добави той.

— Мислих и за това — каза Остин. — Ще направим нещата по-сигурни,

ако оставим труповете, но няма да тръгна оттук, докато не натоваря всички. Независимо дали са живи, или мъртви.

Възцари се мълчание — двамата обмисляха ужасните възможности. Чуваше се единствено бръмченето на електромоторите, които спускаха грозноватата подводница към дъното. След малко стигнаха до крайцера и Остин насочи Дзавала до мястото на проникване. Разнесе се приглушен звън и предният край на подводницата опря огънатата стоманена обшивка. Електромоторите на помпите забръмчаха и подводницата застана неподвижно, залепена от вакуума към стената.

Разгънаха спасителния тунел, изработен от здрав еластичен синтетичен материал. Управляваните от компютри осем вертикални и хоризонтални перки поддържаха подводницата неподвижно. Уредите показаха, че закрепването е завършило. При нормални условия през корпуса трябваше да се вкара тънка сонда, която да провери за експлозивни газове.

Сензорите измерваха налягането и поддържаха вакуума. След сигнала, че всичко е готово, Остин надяна малка кислородна бутилка и дихателен апарат и застана при люка. Около мястото за захващане имаше малко теч, но иначе нямаше нищо обезпокоително. Той бавно запълзя по спасителния тунел.

Капитанът и оцелелите членове на екипажа бяха изпаднали в нещо като мъртвешки сън. Петерсен бе изтръгнат от ледената дрямка от тракането на огромен кълвач. „Проклета птица!“ Докато част от съзнанието му проклинаше източника на шума, друга автоматично го анализираше и групираше почукванията в познати комбинации, образуващи букви.

ПРИВЕТ

Той светна фенерчето. Готвачът също чу тропането и очите му се ококориха като пържени яйца. Скованите пръсти на капитана опипом намериха гаечния ключ и слабо го блъснаха в стената. После отново, по-силно.

Отговорът последва незабавно.

ДРЪПНЕТЕ СЕ

Лесно е да се каже, помисли си капитанът. Каза на готвача да се дръпне от преградата, след което се претърколи от койката. Запълзя по пода и завика на останалите да се размърдат. Опря гръб на едно шкафче и зачака сякаш цяла вечност, без да е сигурен какво точно чака.

Остин изпълзя в „Минога“.

— Мисията е изпълнена.

— Пускам отварачката за консерви — каза Дзавала и натисна копчето. Режещите лазери проникнаха през петте сантиметра стомана с лекота, с която нож разрязва портокал. Единият от мониторите показа завършването на пробиването и ослепителните червени лъчи. Лазерите автоматично се изключиха.

Петерсен гледаше как бледорозовият кръг става червен. Усети блажена топлина по лицето си. Чу се глухо дрънчене —

част от корпуса падна в помещението. Той закри очи от ярката светлина.

Спасителният тунел бе изпълнен с пара, краищата на отвора бяха още горещи. Остин избута специално направената стълба през ръба и подаде глава през дупката.

— Господата да са поръчвали такси?

Въпреки приповдигнатия си тон се запита дали не е закъснял. Никога не бе виждал такава окаяна тайфа. Извика капитан Петерсен и едно покрито с грес привидение изпълзя напред.

— Аз съм капитанът — изграчи то. — Кой сте вие?

Остин изпълзя в кораба и му помогна да се изправи.

— Официалната част ще трябва да почака. Моля, всички, които могат да се движат, да изпълзят в дупката.

Остин метна няколко мокри одеяла върху ръба на отвора и помогна на онези, които не можеха да се справят със собствени сили. Петерсен насмалко не припадна, докато се опитваше да пропълзи в подводницата. Остин го изблъска вътре, после пропълзя след него. Докато минаваше през люка, видя теч на мястото, където Дзавала бе сложил набързо кръпката.

Бързо затвори люка. Дзавала бе оставил управлението на автопилот и дърпаше спасените през люка. Беше истинско чудо, че моряците все още бяха живи. Колкото и да бе поразително, някои успяха да пропълзят сами.

В пътническото отделение имаше две сгъваеми пейки, разделени от тясна пътека. Оцелелите се наблъскаха в него като сардели.

— Извинете за липсата на първа класа — каза Остин.

— Ще го преживеем — отвърна капитанът. — Все пак е по-добре от допреди малко.

Кърт се вмъкна в кабината и каза:

— Имаме малък теч при уплътнението.

Дзавала посочи мигащата светлина на компютърния модел на подводницата.

— Повече от малък. Пръстенът гръмна като спукана гума секунда след като затворихме люка.

Прибра телескопичната спасителна тръба и отдели подводницата от крайцера. Прожекторите осветиха кръглата дупка на изрязания от лазерите спасителен отвор. Електромоторите на баластните помпи се задействаха с тихо бръмчене — с изключение на предната дясна, откъдето се разнесе звук като от паднала в шахта за боклук вилица. В единия от резервоарите все още имаше вода и нарушаваше равновесието на подводницата. Останалите се пълнеха със сгъстен въздух.

„Морска минога“ действаше като всяка друга подводница — пълнеше резервоарите с вода при потапяне и с въздух, когато трябваше да изплава. Компютърът се опита да компенсира, като включи вертикалните перки на по-високи обороти. Подводницата наклони нос и през отдушниците се разнесе миризмата на нагорещен метал. Дзавала отново напълни резервоарите с вода и „Морска минога“ застана повече или по-малко хоризонтално.

Остин се взираше в уредите. На аварийната диаграма примигваше светлина. Той направи справка с централния компютър. Системата показа, че предупредителната светлина е предизвикана от механичен проблем — от онези, които са обичайни за новото оборудване и би трябвало да могат да се отстранят сравнително лесно. Това обаче не беше изпитание — намираха се дълбоко под водата. Запримигва друга светлина, този път червена.