Битие
Шрифт:
— Майко. Ръка.
Докато богатото семейство се отдалечаваше забързано, момчето започна да драска по китката на Мей Лин със същата писалка, с която бе изрисувало лицето й преди половин час. Отначало не се виждаше някакъв мотив, просто бърза серия точки, които малко щипеха и боляха. Всички точици попадаха в квадрат със страни около три сантиметра.
„О, нима е възможно? — изуми се тя. — Нима човек е в състояние да направи това?“
Мъжете вече бяха съвсем близо И Мин пусна ръката й и започна да рисува по своята китка. Дясната — Мей Лин едва сега си даде сметка, че момчето е левичар. Спомняше си, че е чувала някъде, че тази черта се среща по-често при аутистите. Същото можеше да се каже и за неравните зъби, кожата и странната походка. Макар че те вече не й се струваха смущаващи или отблъскващи.
„Виждала съм и по-лоши неща в старческия дом.“
— По-добре да… — почна тя, въпреки че се съмняваше, че това ще проработи.
— Да, майко, сега.
Обърнаха
Мей Лин се погрижи лявата й ръка да е открита, макар че така и не видя сканиращия лъч. За нейна огромна изненада не се появи никаква охрана или роботи. Вместо това прозвуча глас, идващ сякаш от Рая:
— Добре дошли отново, госпожо Чу и скъпа малка Луи. Не ви отне много време да се преоблечете и да се върнете от хотела си. Разбира се, ВИП пропускът ви още е валиден. Робофайтонът ви очаква на Авенюто на пандите, от ваше ляво. Ако господин Чу дойде по-късно, с най-голямо удоволствие и по възможно най-бързия начин ще го доведем при вас.
Двамата с И Мин забързано прекосиха границата, отбелязана от плочки, светещи в имперско жълто. Имаха почти цяла комфортна минута преднина преди преследвачите им да стигнат до охраната. Там едрите мъже спряха и загледаха ядосано след тях: знаеха, че е безполезно да се мъчат да влязат без пропуск, още повече и въоръжени. Подобен опит най-вероятно щеше да вдигне по тревога скрита охрана, с която едва ли биха могли да се справят. Поне не и без куп разрешителни, подписани от няколко съдилища и от много влиятелни хора. А дори и това можеше да не помогне.
Мей Лин изпита огромно задоволство, когато погледна през рамо отчаяните им физиономии, след което насочи вниманието си в другата посока, към каскадата чудеса. Пред тях имаше цял булевард с магазинчета, въртележки и приличащи на живи същества роботи, които се покланяха или танцуваха от удоволствие, когато погледнеш към тях. Малкият Сяо Ен моментално бе очарован, тя също. А И Мин все клатеше глава и мърмореше нещо от рода на: „Коблита… навсякъде коблита.“
Е, както и да е. Това определено беше много по-добро от носенето на някакви си очила, които просто рисуваха измислени нива върху обикновените градски улици. Дори най-новите игри с пълно потапяне в обстановката не можеха да се сравняват с чудесата пред нея. В това омагьосано място, където всяко цвете изглеждаше десет пъти по-голямо от нормалните си размери и дори градският смог се губеше сред ароматните мъгли, всички неприятни страни на реалния живот сякаш изчезваха и това се отнасяше дори за камъчетата, в които човек можеше да се препъне. И в същото време всичко около нея беше пропито с реалност. Направо един нов свят!
„При това с ВИП пропуск?“ Мей Лин се зачуди какво означава това. Стомахът й изръмжа — не беше хапвала нищо от сутринта. Е, надяваше се, че пропускът ще й свърши добра работа.
Тръгна след странния си млад водач през портала на чудесата — под грейналата доброжелателна усмивка на Мики Мао.
Ама че УНЕС.
Видяхте ли колко бързо се постига консенсус в Мрежата за прякорите на всеки един от деветдесет и двамата пришълци от Артефакта? Някои груби, други почтителни, като Дългия зъб, Кали и Голямата сепийка?
Не закъсня и дългият списък с въпроси към извънземните ни гости, изсипани от световната публика, жадуваща да задоволи безбройните си стремежи.
И — уау, не е ли странно, че почти всички тези въпроси се основават на две клишета? На страх или на копнеж?
Първото малко поотслабна, щом научихме, че извънземните нямат физическа сила и говорят доброжелателни неща. Така че сега повечето въпроси се отнасят за желанието ни да научим разни неща от нашите посетители, които според общоприетото мнение са мотивирани от алтруизъм.
Всъщност през последния век повечето от онези, които претърсваха небето, приемаха това за даденост. Как може някой да се развие истински, без да се откаже от егоизма си и да предпочете пълната щедрост? Но дали това схващане не е шовинистично и типично човешко?
Що за морални системи можем да очакваме, ако лъвовете бяха станали разумни? Или самотните и подозрителни тигри? Мечките са всеядни като нас, но навикът на мъжките да убиват малките изглежда дълбоко вкоренен. Сигурно мечешките моралисти по-късно ще гледат на тази вродена тенденция като на противен грях и ще се опитат да го изкоренят, проповядвайки въздържание. Или пък ще го обяснят и канонизират, ще създадат великолепна литература, която да рисува и оправдава своеобразната красота на навика по същия начин, по който и ние възпяваме много от собствените си натоварени с емоции характерни особености. Всеки, който се съмнява, че нетолерантните и дори убийствени навици могат да бъдат възпявани, да бъде така добър да се запознае с религиозните ритуали на древните ацтеки и детските жертвоприношения на картагенците. Щом ние можем да обясняваме
И въпреки всичко, макар че като цяло чистият алтруизъм отсъства в природата, това само по себе си не го прави нещо неуместно.
Теорията ни учи, че когато системите станат по-сложни, се появяват нови форми на порядък. Може би не е случайно, че най-сложното общество, създадено от най-сложния вид на Земята, е превърнало алтруизма от рядък феномен в идеал, към който трябва да се стремим.
И още нещо: уау, не е ли странно, че сега се съдим така сурово, основавайки се именно на тези нови и по-високи стандарти?
А ако екстраполираме едни по-високи нива на алтруизъм от нашите, дали няма да получим същества, които са по-развити от нас самите?
47.
Безкрайната верига
Въпреки мрачната готовност на Джералд да продължи да разпитва извънземните от Артефакта Акана призова — и настоя — за вечерна почивка. Беше станало доста късно — почти полунощ — навън, където вечно въртящата се Земя продължаваше да кара слънцето и звездите да шестват по небето. Джералд призна, че едно прекъсване за хапване, пийване и удовлетворяване на телесните нужди всъщност е доста добра идея.
Въпреки оплакванията заради забавянето, изсипали се от целия свят и изпратени от милионите, жадуващи да научат веднага за „вечния живот“, рекламодателите искаха своето време за досаждане и примамване. В края на краищата утре някое извънземно чудо можеше да направи всяка стока ненужна. По-добре беше сега да продадат всичко, което могат.
Когато професор Фланъри се нареди до него на опашката за сандвичи и се опита да се извини, Джералд махна с ръка.
— Няма нищо, Бен. Всички изпитвахме същата досада. Всъщност нещата се подредиха чудесно. Онова продължително описание на пътуването им помогна да отклони вниманието на хората от безсмъртието и ни даде възможност да научим повече, преди да започне истинска истерия.
Антропологът изглеждаше облекчен.
— Благодаря, Джералд. Наистина ти благодаря. Въпреки това исках да се реванширам за поведението си. Поиграх си малко с моделиране и получих нещо, което може би ще намериш за интересно.
Джералд задъвка, а Бен отвори едната си ръка. Шепата му беше празна, но Джералд просто накара своя ииуер да последва приканващите жестове на Фланъри и заразглежда образите, изливащи се от личния му виртуален облак. И ето, над дланта му изведнъж се появи проблясващ модел на Млечния път.
По команда на Бен образът бързо се увеличи и сега те гледаха само към една част от единия спирален ръкав… докато картината не обхвана (според предвидения брояч) област с не повече от сто хиляди звезди. Бен обясни, че е изключил всички гиганти, джуджета и двойни звезди и е оставил само онези системи, които биха могли да поддържат живот.
— Да си представим, че три или повече развити култури се конкурират една с друга и се разпростират между звездите — каза той. — Ако го правят физически, основават колонии и се разпространяват към нови светове, то в крайна сметка ще се появи жестоко съперничество за най-добрите планети и ресурси. Ще имаме междузвездни империи с граници, военни флотилии, неутрални зони и всички останали клишета от научната фантастика на миналото.
Звездите пред Джералд се озариха в три цвята — червен, зелен и жълт. Отначало бяха малки изолирани петънца, но после започнаха да се разширяват и неизбежно се сблъскаха, после се плъзнаха настрани, като всеки цвят се мъчеше да намери начин да заобиколи другия. Търкането по границите предизвикваше искри и повишаване на температурата.
— Нещата могат да станат доста напрегнати, ако наистина се развиват по този начин. Разбира се, моделът приема, че имаме работа с класическа експанзия, зависеща от способността да се придвижваш лесно физически.
— Ами ако пътуването между звездите наистина е трудна работа? — продължи той. — Тогава отделните цивилизации трябва да се задоволят с родните си светове плюс няколко — или няколко десетки — колонии. Погледнато по такъв начин, това няма особено значение. Основната им цел спрямо галактиката като цяло ще е изследването и установяването на контакти. Създаването на приятелски и носещи изгода културни отношения. Както и разпространяване на ценности. Знаем, че културите го правят. Те не само искат да установят контакт с други общества, но и да им повлияят, да ги променят, да ги привлекат на своя страна по същия начин, по който религиозните мисионери се опитват да привлекат повече вярващи. Правят го поради простата причина, че понякога това действа! И когато подейства, тяхната система от идеи става по-силна и се разпространява по-надалеч. Например, да кажем, че установим радиоконтакт с някаква съседна планета и открием, че обитателите й са свестни типове — с това изключение, че практикуват робство. Е, най-малкото бихме се опитали да ги убедим да не го правят. Ако можем да им предложим технологични новости, бихме могли дори да им ги продадем срещу отказа от робство. Освободете потиснатите, иначе няма да ви научим как се лекуват брадавици. Следиш ли мисълта ми дотук?