Битие

Брин Дейвид

Двамата отидоха зад паравана в ъгъла на залата, където вече се намираха Емили Тан и Генадий Горосумов.

— Какво има? — попита той, докато се повдигаше на пръсти и се разтъпкваше.

Емили вдигна пръст.

— Първо, потвърдено е — микротрусовете от последния ден са от отдавна паднали на Земята сонди.

— Наистина ли? Вече е потвърдено? Но как биха могли…

Тя посочи екрана. На него се виждаше панорама с хора и роботи, които копаеха калния естуар на някаква река. Друг екран показваше хора, дълбаещи сред канари, паднали съвсем наскоро от отвесна стена утаечни скали. Емили ускори картините, докато четири примера

не завършиха по един и същи начин — с ликуващи викове и откриването на нещо, което реагираше на човешко докосване, като изпускаше кратко сияние.

Измъкнати от тиня и отломки или освободени от каменните си затвори, в които бяха прекарали милиони години, находките не бяха гладки и непокътнати като Хаванския артефакт. Но сходството беше очевидно. При два от образците можеше да се види онзи характерен ефект, когато повърхността беше докосната от слънчеви лъчи за първи път… от много време. Сивкави, подобни на облаци вълни. Проблясъци на цветове. Намеци за фигури, които се мъчеха да се оформят.

— Явно детонациите не са били единствено с цел да се привлече вниманието. Някои от сондите са успели да се освободят от пластовете, в които са били уловени, и така откриването им е станало много по-лесно. Разбира се, чист късмет е, че са се намирали близо до повърхността или до ръба на скалата. Огромното мнозинство просто са пръснали парчета от самите себе си напразно, след като са прекарали милиони години в тиня и седименти. Никога няма да можем да намерим повечето останки, колкото и упорито да…

— Кажи му второто — нареди Акана.

— Да, вярно.

Емили тракна със зъб и картините на екраните се смениха. Този път показваха звезди. Джералд за момент си помисли, че отново гледа разказваната от Артефакта история, но се оказа, че греши. Разпозна Скорпион… Южния кръст… Везни… Съзвездия, които се виждаха от Земята. Или сравнително близо до Земята.

— Виждаш ли онова пулсиране? — Емили посочи една „звезда“, която не можеше да е звезда. Беше твърде зелена. И трептеше прекалено ритмично.

— Паралакс? — предположи той.

— Повечето като че ли са съсредоточени във вътрешния астероиден пояс — отвърна Генадий. — Дотук са засечени около двеста. Макар че някои са били забелязани на разстояние трета точка на Лагранж, а няколко — на повърхността на Луната.

— Исусе Христе! Стотици? Кога?

— Всичките през последния час. Броят продължава да расте.

— Но… Но как е възможно да разберат, че е време да започнат да викат, за да ни привлекат вниманието? Да, някои може да са достатъчно близко, за да доловят предаванията на разговора ни с Артефакта. Но чак там? Или дълбоко под земята?

Емили и Генадий се спогледаха. Явно всичко се случваше твърде бързо, почти на границата на човешките способности за обработване на информация.

— Тези неща оповестени ли са?

— Как бихме могли да задържим информацията? — Акана сви рамене. — Виж Хайхон Мин в онзи ъгъл, сложил си е качулка и се съветва с правителството си. Какво друго могат да обсъждат точно сега? Явно те вече знаят. Има данни, че още пет държави и три гилдии също са в течение. А аматьорските клубове душат като хрътки. Много от тях разполагат с уреди, способни да засекат феномените… и със сигурност ще го направят. Честно казано, не съм сигурна как пазенето

на тайна би могло да е от полза за някого на този етап. Връзката с трусовете беше направена най-напред от умна тълпа. Не е ли по-добре да привлечем колкото се може повече умове, които мислят в една посока? Паралелно?

Подобна нагласа обикновено трудно можеше да се свърже с мисленето на бюрократ от правителството, особено пък ако е военен. Но пък от друга страна беше ясно, че Акана си дава сметка, че самото време е необикновено.

Джералд се замисли. Беше се превърнал в историческа фигура, като бе прибрал от космоса нещо, което изглеждаше абсолютно уникално и епохално. А сега се оказваше, че находката му е само една от хиляди, ако не и милиони… може би толкова често срещани, колкото и другите големи скъпоценни камъни… Е, това повдигаше един важен въпрос — защо хората не са се натъкнали на тези неща по-рано?

И изведнъж разбра. „Обзалагам се, че сме се натъквали. От време на време, през столетията. Може би някои са викали за внимание през други епохи. Просто сега е дошло времето и възможността, за която са били създадени. Времето, когато сме готови за контакт. Когато сме технологично способни да се «присъединим»… към каквото и да ни канят да се присъединяваме.“

Всичко това бе шантаво, но зашеметяващо смислено. Безброй евтини сонди, пратени от много места в продължение на дълги периоди, са много по-ефективни от малкото много скъпи уреди, способни да се движат самостоятелно, и много по-евтини, отколкото непрекъснато да излъчваш „учебен лъч“ с надеждата, че една звезда от сто милиона може случайно да е открила радиоастрономията през същата година.

Но въпреки това една загадка продължаваше да изпъква сред всички останали.

„Защо сондите са програмирани да бъдат така яростно конкурентни една на друга? Какво значение има коя от тях ще ни представи на галактическата цивилизация? Да не би да печелят някакъв вид награда?“

Погледна през рамо точно навреме и видя нещо, което го изпълни със странен трепет. Хаванският артефакт приключваше историята за изстрелването си и пътешествието през космоса и сега планетата Земя изпълваше големия екран. Целта бе близко.

Джералд потисна любопитството си за нещата, които беше пропуснал. Акана беше права. Можеше да гледа записа по всяко време, наред с анотациите на експерти от всяка област.

Само че сега, с Панамския провлак на заден план, на екрана се виждаше някакъв тънък, невъзможно дълъг предмет, приличащ на въже или змия с ноктеста лапа в края. Докато гледаха, челюстта зейна и разтвори пръсти, свързани с мрежа като ръкавица на бейзболен защитник. Джералд усети как дясната му ръка се сгъва и протяга, спомни си момента (наистина ли беше минал само месец?), когато той и малката му маймунка насочиха ласото към междузвездния скитник.

Скитникът, който беше изкарал много, много по-голям късмет от повечето и бе пристигнал на подходящото място и в подходящото време, когато наблизо се беше оказал астронавт… разполагащ с необходимите инструменти.

„Дали щях да съм толкова хладнокръвен и професионален, ако знаех какво ловя?“

Не можеше да откъсне поглед от щипката, която се затвори…

… и изведнъж историята приключи. Картината изчезна и остави след себе си хеликоптера-прилеп Пикиращия рибоубиец, който стоеше до Най-стария оцелял, чиято усмивка на Буда се стори на Джералд абсолютно незадоволителна, дори дразнеща.