Вихър

Кол Алън

— Толкова скоро? — изсъска Императорът.

— Такава е природата на съществата, ваше величество. А и хазната ни не е каквато беше.

Императорът знаеше за финансирането на сектата в миналото. То беше идвало тайно от страна на Кес, единствения интелигентен член от Съвета на петимата. Зоран нямаше представа за истинската цел на Кес. Императорът възнамеряваше да остави нещата така.

— Какво ще ни струва, за да увеличим ентусиазма сред вашето паство?

— Много малко, ваше величество. Казвам на всички потенциални дарители, че членовете на култа са най-отдадените

в Империята. Те са обикновени същества, които живеят пълен, продуктивен живот всеки ден. В свободното си време заменят костюмите си с роби и разпространяват посланието за вашата слава пред всеки, който желае да го чуе.

— С други думи, няма посредници, през които да минават даренията — заключи Императорът.

— Деветдесет процента от всеки дарен кредит отиват за каузата. Само десет процента се харчат за администрация, транспортиране, поща и подобни неща.

— Забележително — възхити се Императорът. И наистина го мислеше, Беше накарал агентите си да проведат щателно разследване на култа и те бяха потвърдили данните.

Той измъкна фиш от бюрото си и го подаде на Зоран.

— Накарах хората ми да направят малко… проучване. Ще откриеш резултатите тук. Направили са разбивка — регион по регион — на цялата ми Империя. Нещо като профил на най-… да кажем, най-ценящите ме поданици.

Зоран откри, че ръцете й треперят, докато поемаше фиша. Тя бързо прикри това.

— Как бихме могли някога да ви се отблагодарим, ваше величество?

— О, това е нищо. Просто малка подкрепа за добрата ви работа… По въпроса за финансирането. Между нас не трябва да съществува никаква връзка, разбирате ли?

— Да, ваше величество. Би било… неуместно.

— Точно така. Ще ви потърсят в скоро време. Ще ви бъде направено голямо дарение. Използвайте го добре. Ще има и още, по-късно. Когато има нужда от тях.

— Да, ваше величество.

— Радвам се, че се разбрахме — каза Вечният император.

Зоран не се радваше особено. Това беше доказателство, реши тя, че невинаги е разумно да се молиш за нещо толкова усилено. Защото съществуваше голяма опасност молитвите ти да получат отговор.

А сега тя не смееше да го откаже.

23.

— Наблюдавах малко чудо — оповести Алекс.

— Учиш се да говориш правилно, така ли?

— Да съм ти откъсвал носа наскоро?

Стен нарочно изплези език, предпазливо близна носа си и поклати глава. Килгър умееше да го развеселява, както винаги — една от причините да бъде толкова ценен член на „Богомолка“.

Другата бе изключителната му дарба да убива…

Алекс му додаде фиш. Стен сложи фиша в четец. Беше доклад с гриф „Строго секретно“, който бе получил началникът на полицията на Джохи. Не видя нищо извън обичайната смесица от убийства, насилия и алчност.

— Можеш да гледаш, колкото искаш, но аз сега съм ходещо и дишащо резюме.

— Казвай.

— Арсеналите навсякъде из Джохи се разграбват, млади Стен. Някои складове на ченгетата, но най-вече военните оръжейници. Ограбванията нямат край.

— Някак не съм изненадан — каза Стен сухо. — Като се има предвид в какво сме се

набъркали, ако бях жител на тази обругана земя, бих потърсил начин да уравновеся шансовете. Като например — продължи той — да се снабдя с бронетранспортьор клас „Пери“. И това би било запасното ми оръжие.

— Пийни си, капитане. Синд, налей на момъка глътка. Той се запиля нанейде. Толкоз е тъжен и обезсърчен, не, опустошен е окаяникът, защото добрият Император не му се обади. Знаеш ли, моме, какви проблеми носи командването. Помня, че имаше време, когато Стен беше щастлив, танцуваше из улиците, празнуваше, докато натъпчеше корема си, опразнеше купата, а барманът му оставяше халба бира и го завиваше с топло одеяло, когато припаднеше. Сега е станал циничен и гледа отвисоко на всичко. Забравил е, че няма да има утре, освен ако аз не го пожелая.

— Ти, Алекс? — зачуди се Синд престорено силно, докато носеше гарафата. — Искаш да кажеш, че ти наистина си Първото същество?

— Разбира се — заяви Алекс и наля стрег на всички. — И мога да го докажа. Ако този стрег е отровен и аз започна да се гърча и да се превивам, сякаш съм Неси, и хвърля топа, няма да има утре, нали?

— Не и за теб със сигурност.

— Да. Стрегът не е отровен, така че вие, слаботелесници, можете да пиете, без да изоставате. И ето го доказателството. Ако няма утре за мен, а аз съм най-важният, няма да има утре за никого, нали тъй?

Стен и Синд се спогледаха. Очевидно Килгър ги водеше поне с два стрега.

— Сега — продължи Килгър — да се върнем към оръжейните, които се разграбват. Всички доклади в това поверително резюме на станалото, което най-важните полицаи са получили и което уредих и ние да вземем, след като посетих местната кръчма и установих, че не става за човек, нито за звяр, ни за малоумник, навеждат на една мисъл. Знаеш ли какво е странното в тези кражби, шефе? Оръжията се измъкват наляво и надясно, но няма доклад за убит охранител.

— О?

— Какво означава това „о“? — зачуди се Синд.

— Трудно е — обясни Стен — да влезеш в оръжеен склад, за който се предполага, че се пази от армията или националните сили, или каквото и да е, без някой патриотичен идиот да се направи на герой и или да застреля някого, или да бъде застрелян.

— Да. Проклетата армия е замесена в цялата работа.

— По дяволите — заяви Синд. — Може би е най-добре да се придържам към чистия войниклък. Този дракх от специалните операции, в който вие двамата специализирате, ви прави цинични.

— Споменах ти това — отбеляза Алекс — преди еони, на Нютон, когато искаше да държиш Стен за ръка, при промъкването му на Първичен.

— Така е. Трябваше да те послушам.

Самият Стен не внимаваше какво точно си говорят.

— Нямам нищо против малко свободни действия — подхвърли той. — Първо, ще ми се отрази добре. Второ, не е зле да покажем на тези местни отрепки, че светът не се подчинява на техните прищевки; и трето, не ми харесва идеята на местните военни — те явно смятат, че могат да си основат собствена терористична организация, която да им е на разположение и на повикване. Нека видим къде отиват тези оръжия.