Вихър

Кол Алън

Синд го погледна скептично.

— И какво ще направим? Ще изпратим Фрик и Фрак да обикалят всеки арсенал, който все още не е ограбен? Ще ни трябват доста сензори.

— Не. Те имат мотива, ние ще им създадем възможност. Ще използваме тактиката, която аз, хм, хм, наричам Маневрата на пеещото оръдие.

— Нискобюджетен филм — присмя му се Синд.

— Не е така. Трябва ни само…

— Ей това — довърши Килгър, като плъзна уилигън върху бюрото на Стен. — Ако обесниците търсят каквото и да е оръжие, предполагам, че сърцата им направо ще изхвръкнат за имперска гърмяща пръчка, а? Мисля, че съм прав, тъй

като трима злодеи се навъртат покрай страничния вход от около три нощи насам.

— Никога няма да ми позволиш да блесна с ума си, господин Килгър.

— Е, шефе. Не знаех, че това се опитвате да правите. Ала все още има доста нещица, в които да покажете ума си. Като например, кой ще привика котката?

— Ние просто… проклятие.

— Да. Не вярвам на охраната на посолството. Хората на полковник Джерети нямат мозък да разберат какво възнамеряваме да правим. Бор най-вероятно биха отрязали брадите си, ако им подхвърля подобна идея. И знам, че гурките ще ти кажат да не си губиш времето с глупости.

Стен кимна. Килгър беше прав.

— Бих платил доста за двама добри в промъкването, а иначе зли членове на „Богомолка“, които да свършат работата.

— Не съм сигурна какво сте намислили, но аз ще го направя — заяви Синд.

— Недей, враговете са те зяпали много пъти.

— Господин Килгър, те никога не биха допуснали, че най-добрият телохранител на посланика ще излезе навън в нощ като тази, нали? Особено с военна екипировка.

— А, шефе, и аз се бях навил да опитам същото. Но не хваща дикиш. Дори като съм дегизиран, разпознават огромното ми туловище — и Алекс потупа гърдите си гордо. — Та като ме видят, ще решат, че съм стар войник, и няма да се ловнат в подобен капан. Дори и в мъглива нощ като тази. Но ако погледнат и видят млад войник, момък, който се е понапил малко в таверната и плете крака към поста си по войнишки почин…

— Килгър, подхвърлянето на оръжие е нещо, на което те учат още в началото на обучението в „Богомолка“. Искаш аз, посланик Стен, да…

— Хубаво е, момко, да преоткриеш корените си. Научава те на скромност.

— Копеле.

— Пак си говорил с мама.

— Не ме чакайте, но ми оставете малко стрег.

— Може би ще свърши — каза със съжаление Синд. — Ще ми трябват още три-четири, докато Килгър ме убеди, че наистина знам какво става.

— Хайде, момко. Късно е, смяната излиза след няколко минути, а аз се съмнявам в честността на момчетата от другата страна на улицата. Ще пусна прилепче след теб. Със сигурност записът ще бъде голям хит при следващото събиране на „Богомолка“.

Стен го дари с неприличен жест, поиска още един стрег, но реши да не го пие. Трудно беше да се правиш на пиян, ако мозъкът ти наистина беше замаян. Освен това трябваше да намери униформа, която да му става.

По-малко от час по-късно имперският охранителен отряд тръгна на обиколката си съвсем показно. Заповедта беше издадена от командира на караула. Смененият пазач отдаде чест, свали оръжието и се присъедини към задната част на строя. Новият пазач отдаде чест и зае поста си. После отрядът продължи напред.

Новият пазач помарширува на поста си, после спря, за да се облекчи. Отвъд широката улица двамата наблюдатели забелязаха, че е оставил оръжието

си и се е подпрял на стената с една ръка.

Пазачът оправи ремъците си и се обърна. После се сети за уилигъна, завъртя се бързо назад и го вдигна на рамо. Направи няколко крачки, после оръжието явно му стана неудобно. В разрез с издадените заповеди той разхлаби ремъка и намести оръжието върху рамото си.

Разходи се още два пъти около поста си. Един от наблюдателите сметна, че е видял проблясък в близост с устните на мъжа, а и неговата крачка определено стана по-несигурна. Пазачът се върна към портата и се скри в нишата, на завет от свирепия вятър, на няколко метра от постовата колибка. Остана неподвижен в продължение на няколко минути.

Двамата мъже размениха погледи. Първият започна да шепне нещо и комуникационната уредба в колибката иззвъня. И продължи да звъни. Пазачът се надигна, запрепъва се бързешком към караулката и отговори на повикването.

Уилигънът остана, забравен за миг, в нишата — а пазачът беше с гръб към него. Докато успее да завърши шумното си и подробно обяснение и да затвори, уилигънът беше изчезнал.

Килгър наблюдаваше показваното от прилепа в сухия, топъл и допринасящ за опиянението комфорт на кабинета на Стен. Изчака още няколко минути, преди да активира фаза две, през която сержантът на караула щеше да открие пазача пиян и да установи липсата на оръжието. Несъмнено щеше да нареди провинилият се да лежи в карцера.

Наля двойна доза на Стен, когато чу пазача да се прибира по коридора.

Значи следваше фаза три, която можеше да започне по всяко време. В задната част на уилигъна беше скрит малък излъчвател. В момента беше в режим на приемане. След час-два, когато бъдеше отнесен до мястото, където крадците складираха откраднатите оръжия, Килгър щеше да активира предавателя за насочващ сигнал. И независимо дали оръжието беше откраднато от търсещи печалба крадци или от някой член на нечия частна армия, щеше да ги отведе на интересно място.

Стен и Килгър вече можеха да планират фаза четири.

— Чисто, момко. Чисто като в добрите стари дни — поздрави Алекс приятеля си, който тъкмо влизаше.

Стен потъна в един от столовете.

— По дяволите, старите дни. Проклетият вятър реже костите. Къде е Синд?

— Момата каза, че може да се справи по-добре, отколкото ние двамата, когато работим в тандем. И промърмори нещо за някакъв стар воин, който трябвало да си стопли костите.

Стен се ухили и побутна недокоснатия си стрег към Килгър.

— В такъв случай ще ви кажа лека нощ, лорд Килгър. Оттеглям се, за да медитирам върху внезапните облаги на стария воин.

— Ясно. А аз ще си мисля, докато давя нещастието си, каква ли гадост ни очаква по-нататък.

Следващата гадост, напълно нормално, беше осигурена от очарователните същества в Алтайския куп и беше доста по-сериозна от оръжието с предавател, откраднато от някакъв отряд на смъртта.

Адмирал Мейсън, дори по-мрачен от обикновено, информира Стен за събитията. Нямаше много работа на „Виктори“ напоследък — благодарение на някое добронамерено и загубено из Алтайския куп божество — и затова Стен му беше наредил да използва корабите за различни задачи, свързани с електронно наблюдение.