Вихър

Кол Алън

Като се изключи едно нещо: те бяха задържани, точно както бе казал доктор Искра на Стен, в крепостта Гачин, северно от Рурик.

Килгър превъртя казаното от Синд през ума си.

— Хм…

— Много ли си зает?

— Да. Провери ли какво е времето?

— Да. Вземи си якето.

24.

— Имаме пълна прогноза — с шейсет и пет процента точност — в бойната зала, ако искате да я видите, сър.

— Не, адмирале — каза Стен. — Аз определено нямам вашето умение да дешифрирам

мигащи точки светлина — и бездруго стомахът ми казва точно колко лошо е положението.

— Очаквам заповедите ви.

На Стен му беше дошло до гуша от държанието на Мейсън.

— Адмирале? Може ли да говоря с вас насаме?

Мейсън кимна на палубния офицер да поеме командването и последва Стен в адмиралската каюта.

— Адмирале — започна Стен, — нарочно изисках вашето участие при тази задача, защото вярвах, че сте достатъчно професионалист, за да следвате заповеди и да не намесвате личните си антипатии. Сгрешил съм. Откакто пристигнахме на Джохи, се държите като нацупено дете, което тъкмо е получило шоколадче и си мисли, че му го дава Бог.

— Посланик…

— Да започнем с това. Моят цивилен пост е без значение. Никога не съм предавал военния си чин, нито съм поискал да бъда прехвърлен в запас. На Джохи ме попитахте дали поемам командването. Казах, че ще го направя. Следователно, да се обръщате към мен с военния ми чин, е напълно приемливо. Замълчете, адмирал Мейсън. И ще съм ви благодарен, ако застанете мирно. Нямам нито времето, нито енергията да се състезавам с вас, нито го смятам за необходимо. Ако продължавате, когато излезем от тази кабина, ще ви разжалвам пред вашия щаб и офицерите на „Виктори“. Ще видите, че подобна заповед ще е съвсем законна и ще бъде разгледана като разумна на последвалия военен съд. Това ли искате?

Мейсън не отговори.

— Докато не получите други инструкции, ще се обръщате към мен с „адмирале“. Аз, разбира се, също ще спазя уважението към ранга ви и ще продължа да представям заповедите си към вас като предложения. Нямам намерение да накърнявам авторитета ви. Нито мисля, че е добре за вас да продължавате да се държите така детински. Принизявате себе си и своя чин в очите на своите подчинени!

Това подейства, Мейсън пламна, стегна се и му трябваше миг, за да възвърне напълно самообладанието си.

— Това е всичко, което имах да кажа. Някакви коментари или предложения?

— Не. Не, сър.

— Добре. Този разговор няма да се повтори. Сега. Ще излезем ли навън, за да опазваме мира?

Мейсън отдаде отсечено чест; извърна се и се отправи обратно към мостика.

Стен си позволи да се усмихне. По дяволите, всички тези абсурдни клишета, които му бяха подхвърляни, докато се издигаше в чин, работеха, стига човекът от другата страна наистина да вярваше в този дракх.

Е, както и да е.

Той последва Мейсън — като си обеща, че когато всичко това приключи, ще завлече копелето в някоя мрачна алея и ще го набие така, че да се възстановява седмица и половина.

Следващото действие на Стен беше да „помоли“ адмирал Мейсън

да събере най-вещите хора от щаба си и офицерите на „Виктори“ в конферентната зала и да осигури връзка през сигурен екран с капитаните на ескортиращите ги кораби.

— Благородни същества — поде Стен без предисловия, — ситуацията е очевидна.

Офицерите кимнаха.

„Виктори“ се плъзгаше в процепа между два широко разтворени купа. На екрана, настроен за човешките възприятия, човешките пространствени предубеждения и виждания, малката флота проблясваше в черната нощ като огромни светли облаци от двете страни. По-детайлен екран би показал малки петна от светлина вляво и вдясно по посока на „Виктори“. Това бяха набързо събраните флотилии на богазите, решени да защитят главния си свят и купа вляво, а отдясно, в средата на мрака, който представляваше процепът, бяха атакуващите флотилии на суздалите. Бойната зала, разбира се, щеше да покаже всеки свят и кораб в границите на предварително зададено разстояние.

„Виктори“ щеше да се появи точно по средата между двете флотилии след…

— Време до контакта? — поинтересува се Стен.

— Приблизителна оценка — два корабни дни, сър. Точна…

— Не е нужно. Благодаря, командире. Има ли информация, която да навежда на мисълта, че те знаят за идването ни?

— Не, сър.

Това не беше учудващо — едно от големите предимства на имперските кораби беше много по-добрата сензорна система. И още едно доста секретно предимство: преди АМ2 да се зареди на неимперски кораб, му беше добавян допълнителен „кожух“, който беше производен на Империум Екс. Всеки неимперски кораб, който използваше междузвезден двигател, щеше да произведе слаб пурпурен отблясък на екрана, отблясък, който можеше да се засече от по-голямо разстояние, отколкото немодифицираните следи на имперските кораби. Не беше много — но достатъчно, за да се печели по някоя война от време на време.

— Целта на нашата малка игра — започна Стен — очевидно е да не позволим на суздалите и богазите да се избият едни други. И също така да не им позволим да решат, че някой, който се намесва в кръчмарска свада между приятели, заслужава да си го отнесе.

Няколко от офицерите прикриха усмивките си. Адмирал Мейсън не правеше такива брифинги.

— Така — продължи Стен. — Очевидно единственият начин да постигнем това е с отчаяни мерки. За щастие, адмирал Мейсън е, както знаете, един от най-изкусните имперски лидери в заблуждаването на противника.

Стен искаше да се изрази различно, да каже, че Мейсън е пълен с дракх и следователно по-квалифициран за отчаяни планове, отколкото всеки друг адмирал, когото познаваше, но се въздържа.

— Двамата обсъдихме проблема и той даде някои интересни предложения. Аз също успях да добавя малко идеи, които заслужават да се обмислят. Нашият план ще се осъществи на пет стъпки. Фаза едно е подобаващо гадна. Фаза две е благородна. А фаза четири може да спечели на някого медал или два. Фаза пет ще е пълна и откровена нечестност.