Вихър

Кол Алън

Особено от ограниченията, които на войниците се струваха напълно безсмислени. Бяха посрещнати добре на Джохи, нали така? Тогава защо бяха сложени под карантина в собствените си квартири и зони за забавление, защо бяха затворени и пазени зорко?

Може би джохианците бяха малко груби, но те бяха войници, нали така? Нямаше опасност, стига да не се отпуснеха.

Войниците не знаеха, че твърде много предавания излъчваха кадри как силите на реда упражняват минимална, но необходима сила, за да осигурят безопасността на доктор Искра или да препятстват уличните боеве да прераснат в бунтове. И определено не бяха

чували коментарите, които често съпътстваха тези кадри, нито историите, които се създаваха, допълваха и разпространяваха в лавките за алк и каф в Рурик.

Скука…

За щастие, братята Тукунгбази имаха приятел. Една от старите жени, които работеха в пивницата, винаги ги поздравяваше с усмивка и им подхвърляше шега. Веднъж им каза, че съжалява, задето не могат да излязат и да се срещнат с хората на Джохи. Особено с внучката й.

И им показа холограма.

Двамата братя се съгласиха, че ограниченията са много глупави. Не просто глупави, но и ужасно несправедливи. Жената на холограмата беше много красива. Старицата ги попита дали искат да напишат бележка на внучката й. Единият брат го направи. Бележката получи отговор. Младата девойка наистина искаше да види брата и споменаваше, че има приятелка, която също проявява интерес. И двете съжаляваха, че са родени в такъв изостанал свят като Джохи, и копнееха да се срещнат с истински мъже отвън. От светове, в които се случваше нещо.

Братята Тукунгбази, които идваха от затънтен планетоид, бяха поласкани.

Бележките от младата девойка и нейната приятелка ставаха все по-интересни. Братята Тукунгбази загубиха всякакъв интерес към романтични или лъстиви флиртове с колежките си. Никоя от жените в батальона не можеше да се равнява по красота на новите им познати, камо ли в загатнатите области на романтични преживявания.

Когато братята получиха свободен ден, поредната бележка им предложи да минат покрай оградата. От другата страна, мъчително близко, на около сто метра, се намираха две млади жени. Много красиви, наистина. Младите жени им помахаха и беше почти непоносимо за братята, че не можеха да отговорят.

Затова решиха да минат от другата страна на оградата.

Смятаха да излязат вечерта и да се върнат преди изгрева, като въплътят фантазиите си в дела. Започнаха да търсят дупки в отбраната.

И тъй като гвардията беше съставена от пехотинци, а не от специалисти по сигурността, а оградата беше предназначена да пази натрапниците да не влизат, а не обратното, откриха такава.

Всичко, което трябваше да направят, беше да препрограмират един от охранителните роботи и да се измъкнат, след като дежурният патрул отмине. Разбира се, и патрулът си вършеше задълженията рутинно.

Отвъд оградата те съблякоха нощните си дрехи и ги скриха на входа. Вгледаха се един в друг, издокарани в пълни бойни униформи. Всички обичаха мъже в униформи…

Братята Тукунгбази, несведущи в съблазняването, бяха решили да занесат малък подарък на красавиците. Купиха две бутилки алк в комисариата, марка, която никой от двамата не можеше да си позволи. Но понеже нямаха къде да харчат парите си и двамата бяха понатрупали значителни суми. Пък и тази вечер щеше да е специална.

Старата жена в пивницата им беше дала карта, за да намерят апартамента на внучката й. Никой от братята Тукунгбази не сметна за странно, че старицата

активно участва в прелъстяването на внучката си — слуховете в казармите твърдяха, че всеки в този куп би причинил всичко на всекиго.

Не беше далече от истината — но не това имаше предвид слухът.

Жената живееше на горния етаж в една сграда с апартаменти. По-скоро истински коптори. Братята Тукунгбази би трябвало да намерят за странно, че сградата е единствената наоколо с ясно означен адрес и входно осветление, което все още функционираше.

Откриха апартамента и почукаха на вратата.

Чуха женски смях и подканващ глас:

— Не е заключено.

По-големият брат дръпна дръжката. Вратата се отвори. Видя овехтяло канапе, маса и две искрящи свещи. После две сенки се извисиха от двете страни на вратата, мръсно одеяло тутакси бе увито около главата му, ръцете му бяха приковани отстрани и той чу задавеното хъхрене на брат си.

Това беше всичко, което видя.

Първото нещо, което направиха, беше да го ослепят.

Трима от пазачите, които патрулираха пред главния вход на двореца на Искра, откриха телата на братята Тукунгбази.

Те бяха увесени на три набързо издигнати триножника на около петдесет метра от периметъра.

Бяха идентифицирани по липсата им при извънредната поименна проверка.

Мъчителите им не бяха оставили друг начин да ги разпознаят.

Няма разумна причина, заяви мрачно полковник Джерети, когато съобщи на служителите си за убийството на тези двама млади войници.

А точно това бе причината да бъдат убити.

Те бяха първите.

— Имам въпрос, господин Килгър.

— Питайте, майоре. — По някаква причина Синд се държеше официално и Алекс й отговори със същото.

— Когато някой е арестуван и задържан за съдебен процес, не е ли обичайно да му се предостави някаква защита? Дори процесът да е нагласен? Дори тук, на Джохи?

— Би трябвало да е тъй.

— И не е ли нормално на затворника да му се разреши някаква комуникация с роднините му? Дори тук, на Джохи?

— Това е логическа връзка, която не бих направил, като се има предвид природата на чаровните същества, е които си имаме работа. Спрете да се правите на загадъчна, майоре. За какво става въпрос?

Преди Синд да продължи, Алекс изруга. Беше се досетил.

Синд се беше поинтересувала какво е станало с всички онези същества, които доктор Искра беше арестувал преди време. Същества, които по думите му, щели да бъдат изправени пред съд.

Не беше чула нищо и бързият преглед на показваното от медиите в архивите на посолството не беше дал резултат. Нито опитният комуникационен офицер на Стен, Фрестън, си спомняше да е чул нещо.

После тя се обади на Хиндс, началника на корпус „Меркурий“ за тази станция. След засадата в копторите Хиндс беше загубил пълна вяра в своите аналитични способности и сега оценяваше всеки агент като клас три — ненадежден, клас четири — възможно е да е вербуван от противника, или клас пет — двоен агент.

Имаше трима агенти в армията, всички нископоставени и извън главните мрежи. Хиндс се свърза с тях. И тримата бяха ужасени, никой не искаше да търси информация и никой не беше чул нещо повече, освен че разни войници и бюрократи са били арестувани.