Тютюн

Димов Димитр

— Нейна работа!… — с привидно равнодушие отвърна Шишко.

Майсторът се отдалечи, изпратен от гневния поглед на Шишко. Той бе напет и приличаше на директора си — ни зъл, ни груб, а само женкар и крадлив при покупките. Собствениците на „Родопи“ бяха еврейски аристократи, които управляваха фирмата си чрез телеграми от Париж и смятаха за унизително да идват често в България. Персоналът от местния клон на фирмата им се отплащаше за тази либералност, като не крадеше без мярка, но си устройваше в склада гуляи с леки момичета.

Най-сетне звънецът удари. Работниците започнаха да напускат залата и да се трупат шумно в канцеларското помещение пред стаята на касиера,

който раздаваше заплатите им. Те разговаряха високо, шегуваха се нервно и сякаш се радваха от прекратяването на работата, но бяха всъщност унили и мрачни. С края на манипулацията започваха грижите на зимната безработица, болестите по децата, отказите на бакалите и хлебарите да дават на кредит. И ако изглеждаха привидно доволни, това се дължеше на малката радост, че нямаше да гълтат повече тютюневия прах, да понасят убийственото еднообразие на манипулацията, да чакат края на дългия работен ден. Мъже и жени излизаха от стаята на касиера, като размахваха, смеейки се, тънки снопчета от дребни банкноти.

— Гледайте, другари!… Цял капитал!… Ставам съдружник на чорбаджиите.

— Купи сто кила въглища!… Ще ти останат тъкмо за шишенце ракия.

— Ух, поразеници!… Глад ги чака, а за ракия мислят.

— Милке, направи ли си палто?

— Не съм, купих на децата шушонки.

Работниците отминаваха един по един; глъчката намаляваше, Лила чакаше на опашката последна. Тя бе загрижена, но не от подозрителното благоволение на директора, а от друго: късно вечерта имаше явка с куриер от областния комитет. Когато дойде нейният ред, тя продължаваше да мисли за явката и прибра парите разсеяно. Касиерът, възрастен човек, я изгледа загрижено през очилата си.

— Директорът искаше да говори с тебе… Казаха ли ти?

— Да — отвърна Лила.

— Опичай си ума!… — предупреди той. — В канцеларията няма никаква работа за тебе… Не ми е ясно защо му е хрумнало да те задържа като машинописка.

— На мене ми е ясно — рече Лила.

Тя се засмя спокойно. Изпитваше само досада, а не вълнение и страх. От държането на директора през лятото тя бе запомнила позата му на небрежно великодушие и леснотата, с която се съгласи да приеме баща й на работа. Сега положението изглеждаше малко по-друго, но Лила бе свикнала да се справя с всичко.

Тя отиде при кабинета на директора, почука и влезе вътре.

Директорът седеше зад бюрото си, отрупано с таблици и листове, върху които изчисляваше или се беше отегчил да изчислява „каймето“. В стаята, постлана с килим, бе уютно и светло. Близо до вратата бумтеше фаянсова печка, в ъгъла тихо свиреше радио, а по средата имаше масичка за пушене с кожени кресла около нея. От директора се разнасяше дъх на пура и тоалетен сапун. Той беше леко повехнал четиридесетгодишен ерген с уморен и малко замрежен поглед. Върху умното му, но лениво и подпухнало лице прозираха всички белези на живота, който изхабяваше местните първенци: пиене на ракия, безсънни нощи на покер и досадата от едни и същи жени. Той носеше сив костюм, копринена риза с полумека яка и тъмнозелена вратовръзка — подарък от главния експерт на фирмата след едно поклонение при „чорбаджиите“ в Париж.

Директорът погледна Лила втренчено и доволно. Така!… През обедната почивка той я зърна в двора от прозореца на кабинета си и хареса внезапно мършавото й тяло. Чудно нещо са жените!… Едни, макар и красиви, те отегчават и оставят безчувствен, а други пожелаваш веднага заради нещо особено в пропорциите на тялото им, в лицето или походката им. Директорът бе слабо развълнуван от откритието, което направи през деня и което

обещаваше да го изтръгне от скуката, от лекото отвращение към всички жени. Но гледайки Лила пред бюрото си, той направи ново откритие. Как не бе забелязал тия очи досега!… Той си спомни, че ги бе виждал през лятото, когато тя дойде в кабинета му и го помоли да приеме баща й на работа. Но тогава той не им обърна внимание, защото беше погълнат от една жена, която сега го отегчаваше с намеци да й купи кожено палто. И най — сетне директорът направи трето, малко неприятно откритие: тия очи имаха острия синкав блясък на стомана. Те го предупредиха веднага, че почваше играта грубо и нетактично, че трябва да внимава.

— Е, какво?… — попита той, оживен от откритията си. — Манипулацията свърши, а?

— Да, свърши най-сетне — с облекчен вид отвърна Лила.

Тя се усмихна презрително на благодетелския му тон. — А какво ще правиш сега?

— Ще чакам следващия сезон.

— Така, без работа ли? — попита директорът.

Лила го погледна безразлично, сякаш искаше да каже: „Какво те интересува това?“ Директорът се протегна в креслото си и запали угасналата си пура.

— Я се погледни!… — каза той внезапно. — На какво прилича това?… Едно хубаво момиче като тебе не трябва да ходи с такива дрехи.

— Всеки ходи с каквото има — произнесе Лила.

— Да, но за тебе не подхожда!… Разбираш ли?… — Той повдигна ръка и направи пауза, сякаш търсеше думи. — Просто не е красиво.

Лила погледна равнодушно разкривените си обувки, овехтялото си и кърпено зимно палто.

— Малките надници не стигат за красивото — с досада рече тя.

— Зная и тъкмо за това те повиках… Ти си учила в гимназията, нали?

— Да.

— Защо не продължи?

— Изключиха ме.

— По какви причини?

— Политически.

— Пак идеологията!… — Директорът се разсмя. — Ремсистка ли беше?

— Не!… Но имах лично отношение към работническия въпрос. Това беше естествено. Аз съм дъщеря на работник.

— Аз не се боя от идеи!… — Директорът се усмихна пак. — Дори ги уважавам, когато не водят към безредици и побоища… От централата ни позволиха да вземем машинописка. Искаш ли да постъпиш у нас?

— Аз не зная машинопис.

— Ще ти дадем възможност да го научиш.

Настъпи мълчание. Лила гледаше втренчено пред себе си. В паметта й изпъкнаха машинописки от други складове: млади, модно облечени девойки, които редовно отиваха на фризьор и от време на време при гинеколог. През зимата те посещаваха вечеринките, а лете, облечени в рокли от имприме, танцуваха румба на открития дансинг в читалищната градина или отиваха да прекарат отпуска си на море. След приключението с шефа някои успяваха да се омъжат за свой колега или дребен държавен чиновник. Ала всичко това дамгосваше личността им завинаги. В погледа и жестовете им оставаше вулгарна мътилка, която издаваше миналото.

— Работата е лека!… — добави директорът. — Хиляда и двеста лева на месец, тринадесета заплата… Аванс можеш да взимаш, когато си искаш… И ще водиш живот като хората.

Лила продължаваше да мълчи. Печката бумтеше весело, радиото свиреше някакво танго. Но сега Лила не мислеше за пропадналите момичета, които ставаха машинописки и се връщаха от курортите дръзки, наедрели и мургави, а за черната нощ над работниците, за безправието в света, който мачкаше човешкото достойнство. Обзе я желание да закрещи от обида и гняв, да се хвърли върху директора и да издраска лицето му с нокти. Но тя не мръдна, дори не трепна, а само отправи към него металния блясък на очите си.