Тютюн
Шрифт:
Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него — тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.
— Кой живее тук? — попита някой от влезлите.
— Шишко — отговори цивилният агент.
Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше
— Защо се смееш, Лило? — строго попита цивилният агент.
— Весело ми е — отговори Лила.
— Веднага познахме това — рече инспекторът. — Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.
— И пак не сте доволни от мене, инспекторе!… — Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. — Трудно може да ви се угоди.
— Хубава мома си, но умът ти не е в ред!… — поучително се намеси дебелият агент.
— Защо? — Лила продължаваше да плете невъзмутимо.
— Защото размътваш главите на работниците… Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.
— Дай си легитимацията! — грубо заповяда един от стражарите.
— Остави!… Познаваме я — махна с ръка инспекторът.
В стаичката влезе още един униформен полицай.
— В двора и бараката няма никого — доложи той.
— Добре. Продължавайте към реката! — заповяда инспекторът.
Той запали цигара и направи малък, подигравателен поклон.
— Довиждане, Лила!
— Довиждане, инспекторе!… — Лила се усмихна пак. — Този поздрав не звучи добре от устата на полицията!… Как да го приема?… Като закана или вежливост?
Инспекторът бе тръгнал вече към вратата, но се обърна и рече ухилено:
— Като вежливост, разбира се… Ти имаш съвсем лошо мнение за полицията.
— Простете, но грешката е ваша.
— Ще я поправим с общи усилия.
Инспекторът се разсмя високо и снизходително. Но когато излязоха навън, той се наведе над ухото на цивилния агент и прошепна:
— Видиш ли тази лисица?… Тя е най-умната и най-опасната от всички!… Ще кажеш на Дългия да не я изпуща от очи.
Когато човек произхожда от безимотно чиновническо семейство, но има лични качества и висше образование, може да му помогне само богата женитба. Схващайки добре това, полицейският инспектор посещаваше редовно чайовете с танци, които офицерите от местния гарнизон устройваха всяка събота във военния клуб. Той хранеше надежда — макар и много слаба — за дъщерята на първия адвокат в града, която бе съученичка на Мария от цариградския колеж и минаваше за най-добрата партия тук. И макар да бе известно на всички, че една възпитаница на аристократичен колеж не би се омъжила никога за полицейски чиновник, инспекторът бе забелязал известни признаци, които му позволяваха да се надява на противното.
Един съботен следобед — няколко дни след блокадата на работническия квартал — той излезе от къщи, но преди да отиде във военния клуб, се отби по работа в околийското управление. Той носеше парадната вечерна униформа, която обличаше за чайовете: тъмносиня куртка с малки сребърни пагончета, дълги панталони и късичка, елегантна шпага — символ на стегната и културна полиция. Току-що изкъпан, той лъхаше на одеколон и бе в добро настроение. След чая компанията, която дружеше с дъщерята на
Инспекторът влезе в участъка, чийто коридор, осветен от слаба електрическа крушка, миришеше неприятно на пот, ботуши и карболова вода, с която дезинфекцираха арестантското помещение.
— Повикай Дългия!… — заповяда той на един стражар.
Инспекторът влезе в кабинета си, без да сваля ръкавиците и шинела си, седна зад бюрото и почна да си тананика модно танго. Въображението го понесе мислено с дъщерята на адвоката в ритъма на плавния танц. Тя имаше меко, тлъстичко тяло и му позволяваше да я притиска — един от признаците, които му даваха надежда.
След малко от коридора се чуха тежките стъпки па Дългия, върху когото инспекторът стоварваше неприятните задължения на службата си. От подпухналото лице на агента се разнесе воня на ракия и немити зъби.
— Пак си се напил като свиня!… — сърдито забеляза инспекторът. — Така не се води разпит!… Умът ти трябва да бъде бистър, да обхваща цялостното поведение на обвиняемия, да следи всяко колебание в отговорите му…
— Тогава разпитвайте вие!… — дръзко отговори агентът.
Мътните му зачервени очи се втренчиха мрачно в гладко избръснатия, напарфюмирай и приготвен за танци инспектор.
— Не възразявай! — гневно извика инспекторът. — Искаш повишение, а не можеш да се справиш с прости задачи… Какво става? — попита той след късо мълчание.
— Нищо. Мълчи като риба.
— Опита ли всичко?
— Опитах… Такива, ако не проговорят на втория ден, мълчат до края.
— Доведи я при мене. Агентът го погледна смутено.
— Не може да ходи — гузно призна той.
„Говедо — помисли инспекторът. — Пак ще ме изложи в съда.“ Той си спомни, че един от членовете на областния съд имаше нечисто, левичарско минало и задаваше неудобни въпроси.
Инспекторът не обичаше да бие. Нещо повече — той не обичаше дори да гледа бити, защото това придаваше някаква особена, горчиво-унизителна нотка на дружбата му с компанията от първенците в града. Той се мъчеше да заглуши тази нотка, като четеше книги, в конто учени икономисти и правоведи доказваха, че комунизмът е идеология на група измамници и авантюристи, които заблуждават нахално лековерните. И тогава той действително успяваше да се убеди, че не беше лакей в тази компания, а защитник на справедливостта и обществения ред. Сега той преодоля пак с известна трудност необходимостта да види бит човек и което бе по-неприятно — да разпитва смазана от изтезаване жена.
— Ела да отидем заедно при нея — рече той на агента.
Двамата слязоха в подземието на участъка, което се състоеше от две стаи. Едната служеше за склад на вехтории, а другата се използуваше за специални цели. Втората стая бе с циментов под и зазидани прозорци. В нея имаше само една маса, гол дъсчен одър и кофа с вода. Стаята бе осветена със силна електрическа крушка. На одъра, с посиняло лице, подути устни и разцепена от гумения бич вежда, лежеше като захвърлен пакет дребна жена. Жената стенеше тихо. Инспекторът видя всичко това и почувствува познатото неясно и горчиво усещане на унизеност.