Тютюн

Димов Димитр

Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.

— Не вдигайте такъв шум… — смъмра тя кавалерите си. — Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.

— Омъжи се за мене — предложи директорът.

— След признанието,

което направи ли? — невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.

Компанията отново избухна в смях.

Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.

— Не намирате ли, че доброто настроение на тази госпожица е прекалено? — внезапно попита тя.

— Да, съвсем прекалено — угоднически се съгласи капитанът.

Но той завиждаше на веселата компания и бе леко отегчен от дъщерята на полковника, която танцуваше старомодно и държеше дясната си ръка изпъната като прът. В това време тангото свърши и оркестърът внезапно засвири румба. Задължен от протокола — танцът с дъщерята на полковника не биваше да се прекъсне преди голямата почивка на оркестъра, — капитанът почна да подскача учтиво в такта на румбата. От бързото темпо партньорката му се изпоти малко, пудрата върху лицето й овлажня и около очите й се появи мрежа от ситни бръчици. Артилерийският капитан отбеляза съчувствено това и почна да мисли за новата си англо-арабска кобила, с която напролет възнамеряваше да вземе участие в общоармейските състезания.

Докато полковникът и жената на капелмайстора обсъждаха идеята да въведат за чайовете покани, веселата и дръзка компания от цивилни направи нова поръчка на ракия.

— Инспекторе!… — попита дъщерята на адвоката. — Какво е вашето мнение за филмовия вампир на директора?

— Лошо!… — отвърна инспекторът. — Задава непрекъснати ядове на полицията.

— Така ли?… Да не е крадла? — попита собственикът на мелницата.

— Не, не е!… — важно произнесе инспекторът. — Ако беше крадла, щяхме да се справим с нея веднага… Лошото е, че тя е една от най-хитрите комунистки в града.

— Чакай! — внезапно се намеси синът на народния представител. — Да не говориш за Лила?

— Същата.

— Виждал съм я! — извика собственикът на мелницата. — Екстра парче!…

— Ух… и какво! — добави синът на народния представител.

— Без грубости към моите най-нови чувства, господа!… — продължи директорът. — Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима… Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата „Пигмалион“.

— Каква е тая пиеса? — попита собственикът на мелницата.

— Ти си отегчително прост!… — рече директорът. — Обясни му! — обърна се той към дъщерята на адвоката.

— Обясни му ти — отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.

— Нямам нужда от обяснения!… — заяви той. — Гледал съм всички оперети.

— Стига ти толкова — рече директорът. — Не гледай повече.

Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие

протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. „Този гарнизон е дяволски скучен — реши той. — А капелникът е просто теле в униформа… гадовете му стържат цигулките си вече половин час.“ След това мисълта му се върна нежно към кобилата: „Трябва да я покажа на ветеринарния лекар… Дясното й око не е в ред… Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!…“

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

— Ето петия кавалер на компанията!… — рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. — Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

— Ти започваш да губиш от хумора си — забеляза директорът, като я погледна сериозно.

— Затова пък печеля в мъдрост — отвърна тя.

— Потрябвала ти е мъдрост!… — каза директорът. — Дай да се чукнем!…

Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.

— Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? — презрително попита тя.

— Не! — решително отговори инспекторът.

— Мазник! — безобидно, но точно определи някой.

— Аз съм по свежото, но не и първобитното — заяви инспекторът.

— Тогава елате да танцуваме! — предложи дъщерята на адвоката. — Свирят нашето танго.

Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.

Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.

Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.

Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол — миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.

След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата „провал“, която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.

Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция — стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.

— Ей, кучи синове!… — викаха полицаите. — Вие пак се събрахте!

— Какво? Забранено ли е да разговаряме? — питаха работниците.

— Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.

— Подкарайте ни, ако не ви е срам!… — възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.