Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

Въпросът бе зададен толкова бързо след последния, че за момент Д’Агоста беше зашеметен.

— Сър?

— Имах предвид състоянието на майка ти. Наред ли е всичко?

— О! О, да. Прогнозата е по-добра, отколкото очаквах. Благодаря, че попитахте.

— И няма проблем с това, че се върна на работа?

— Абсолютно никакъв, капитане.

Асансьорът забави, но Сингълтън задържа погледа си върху Д’Агоста.

— Това е добре — каза той. — Добре е да го чуя. Защото истината е, Винсънт, че предпочитам някой изобщо да не е тук, вместо само наполовина

да е тук. Разбираш какво имам предвид, нали?

Д’Агоста кимна:

— Да.

Сингълтън се усмихна леко, докато вратата се отваряше. После протегна ръка:

— След теб, лейтенант.

26

Марго се поколеба пред офиса на Менцес, пое си дълбоко дъх и почука. Вратата отвори самият той; беше се отказал от привилегията да има секретарка още преди години, оплаквайки се, че това го разсейва. Усмихна се, кимна и отстъпи настрани, като й махна да влезе.

Тя познаваше добре офиса. По време на първия си стаж в музея като аспирантка това бе офис на предшественика на Менцес, предишният й научен ръководител д-р Фрок. По онова време помещението беше претъпкано с викторианска мебелировка, вкаменелости и какви ли не чудатости. При Менцес изглеждаше много по-просторно и приятно, прашните метални табелки пред фосилите бяха заменени с елегантни надписи, а тежката стара мебелировка бе отстъпила място на удобни кожени столове. В ъгъла стоеше един плоскоекранен Макинтош. Последните лъчи на залязващото слънце проникваха през западните прозорци и изрязваха червени успоредници върху стената зад махагоновото бюро на Менцес.

Той посочи на Марго едно кресло, след което на свой ред седна зад бюрото. Събра пръсти в колибка и се наведе напред.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Марго.

— Няма проблем.

— Работиш до късно, както виждам.

— Тази вечер трябва да приключа с „Музеология“.

— Разбира се. — Той разтвори пръстите си и се облегна назад на слънце, непокорната му бяла коса внезапно засия в златно. — Както сигурно си предположила, извиках те тук, защото получих отговор от Борда на управителите във връзка с маските на Тано.

Марго се намести в креслото и се опита да изглежда уверена и твърда.

Той изпусна дълга въздишка.

— Няма да увъртам. Загубихме. Бордът гласува за задържането на маските.

Тя почувства, че се сковава.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам да го чуя.

— Аз също. Господ ми е свидетел, че направих всичко по силите си. Колъпи прояви известно разбиране, но ударихме на камък с управителите. Повечето са адвокати и банкери, които разбират от антропология толкова, колкото аз от фючърсни валутни курсове. За съжаление светът е такъв, че те са в позиция да ни казват какво да правим, а не обратното. Честно казано, изходът изобщо не ме изненадва.

Марго виждаше, че обикновено хладнокръвният куратор беше жегнат. Тя се бе надявала, че управителите, въпреки всички изгледи за обратното, ще постъпят правилно. За нея всичко беше толкова очевидно. Но пък в същото време явно не бе толкова

очевидно за останалите колеги от отдела, тъй че как би могла да очаква, че сбирщина уолстрийтски адвокати ще я разберат.

Менцес се наведе над масата и напрегнато се взря в нея.

— Това те поставя в още по-деликатна ситуация отпреди.

— Осъзнавам го.

— Ще има голям натиск върху теб да не публикуваш тази статия. Ще кажат, че решението е вече взето — и защо тогава да се повдигат такива проблемни въпроси?

— Ще я публикувам въпреки всичко.

— Това и очаквах да кажеш. Марго, искам да знаеш, че съм зад теб сто процента. Но трябва да бъдеш реалистка и да очакваш усложнения.

— Готова съм. „Музеология“ е независимият глас на музейното дело повече от половин век и аз не смятам да се огъна — не и още на първата си статия.

Менцес се усмихна.

— Възхищавам се на храбростта ти. Но съществува и друг проблем, на който съм длъжен да ти обърна внимание.

— Какъв?

— Индианците Тано подготвят протестно шествие, което ще премине през страната и ще завърши пред входа на музея в нощта на откриването. Целта не е просто да обърнат внимание на исканията си, а съвсем показно да „призоват заблудените духове на маските“ или нещо в този смисъл. Смятат да проведат религиозна церемония с танци, която ще продължи през цялата нощ, на Мюзиъм Драйв — право пред музея. Управителите са били уведомени по-рано днес.

Марго се намръщи:

— Пресата ще глътне историята като топъл хляб.

— Несъмнено.

— Администраторите ще изпаднат в твърде неудобно положение.

— Това е сигурно.

— А на откриването ще настъпи истински хаос.

— И тук си напълно права.

— Боже, каква бъркотия!

— Тъкмо така бих се изразил и аз.

Последва дълга пауза. Най-сетне Менцес заговори:

— Знаеш какво да направиш. Академичната свобода е от извънредно значение в такива моменти на раздор. Мога ли да си позволя един съвет?

— Заповядайте.

— Не говори с пресата — изобщо. Когато започнат да звънят, учтиво ги насочвай към материала, който си написала, и им разясни, че той съдържа всичко, което имаш да кажеш по въпроса. Музеят не може да те уволни заради статията, но не се съмнявай, че ще търси удобна причина. Бъди по-ниска от тревата, дръж си устата затворена и не му я давай.

Марго се изправи.

— Д-р Менцес, нямам думи да ви изкажа благодарността си.

Мъжът приглади непокорната си грива, надигна се от стола и взе ръката й.

— Ти си смела жена — каза той с усмивка на възхищение.

27

На остъклената врата на кабинета се чу леко почукване. Лора Хейуърд отмести поглед от компютърния екран, в който се бе взирала напрегнато допреди минута, и се ослуша изненадано. За един абсурден миг си помисли, че може да е Д’Агоста с куфарче в ръка, който идва да я отведе вкъщи. Но се оказа само чистачката, усмихната гватемалка, която, въоръжена с кофа и парцал, й кимаше дружелюбно.