Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Работата беше онова, което измъчваше съзнанието му. Добре, да речем, че в редакцията повярват, че е болен — беше сигурен, че Пендъргаст ще бъде убедителен. Но междувременно Хариман щеше да си царува на воля. Смитбак знаеше, че когато най-накрая се върне след „възстановяването“ си, щеше да е късметлия да получи дори историята за „Ухажора“.
А най-лошото беше, че изобщо не знаеше колко време може да се наложи да остане тук.
Той се обърна и закрачи отново из стаята, почти обезумял от тревога.
В този момент на вратата леко се почука.
— Какво има? —
Една възрастна сестра провря слабата си глава в стаята, гарваново-черната й коса бе прибрана отзад в строг кок.
— Вечерята е сервирана, господин Джоунс.
— Ще дойда веднага, благодаря.
Едуард Джоунс, разстроеният син на инвестиционен банкер от Уолстрипт, нуждаещ се от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от трескавия свят навън. Наистина му се виждаше много странно да играе Едуард Джоунс, да живее на място, където всички го мислят за някой друг. И по-специално, че не е съвсем наред в главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на „Ривър Оукс“ — някой си д-р Тисандър — знаеше истината. Смитбак го бе мернал, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за настаняване; все още не му се бе удала възможност да разговарят лично.
Той излезе и затвори вратата след себе си — върху вратите нямаше никакви ключалки — и тръгна по дългия коридор. Стъпките му не създаваха никакъв шум по дебелия розов килим. Коридорът беше облицован в лакиран махагон на шарки, по-тъмен на резбованите фризове. И още маслени картини по стените. Единственият звук бе стенанието на вятъра отвън. Огромното имение изглеждаше обвито в свръхестествена тишина.
Коридорът извеждаше до широка площадка с голямо стълбище. Той дочу ниски гласове иззад ъгъла и, воден от инстинктивното любопитство на репортера, забави крачка.
— … Не знам колко време още мога да издържа да работя в тази лудница — произнесе груб мъжки глас.
— О, стига си се оплаквал — долетя втори, по-висок глас. — Работата е лека, добре плащат. Храната е страхотна. Лудите са мили и кротки. Какво, по дяволите, не му е наред на положението?
Бяха двама от санитарите. Смитбак спря, неспособен да се удържи, и се заслуша.
— Не му е наред това, че е на майната си. На върха на планина, посред зима, наоколо няма нищо освен дървета. Бърка ти в мозъка.
— И току виж си се върнал като „гост“. — Вторият санитар се изкикоти силно.
— Не, сериозно ти говоря. — Гласът звучеше обидено. — Познаваш ли госпожица Хевисхъм?
— Откачалката Нели? Какво за нея?
— Как все се оплаква, че вижда хора, които не са тук.
— Всички на това шибано място виждат хора, които не са тук.
— Е добре, тя ме накара аз също да видя нещо. Стана днес рано следобед. Отивах към петия етаж, когато случайно погледнах през прозореца на стълбището. Там имаше някой, мога да се закълна. Отвън, в снега.
— Да бе, как не!
— Казвам ти, видях го. Тъмна фигура, движеше се между дърветата. Но когато погледнах отново, беше изчезнал.
— Аха. И колко чашки „Джак Даниелс“ беше обърнал преди това?
— Нито една. Така е, както ти казвам, това
Смитбак, който се бе придвижил предпазливо до края на коридора, загуби равновесие и залитна към площадката. Двамата мъже в черни униформи изведнъж се дръпнаха встрани, а израженията им се стопиха в безстрастни маски.
— Можем ли да ви помогнем, господин… господин Джоунс? — попита единият.
— Не, благодаря. Просто слизам до трапезарията. — И Смитбак продължи надолу по широкото стълбище с цялото достойнство, което можа да събере.
Трапезарията представляваше обширно помещение на втория етаж, което напомняше на Смитбак мъжки клуб на Парк авеню. Имаше най-малко петдесет маси, но залата беше толкова голяма, че спокойно би могла да побере още дузина. Всяка маса бе покрита с колосана ленена покривка и подредена с блестящи сребърни прибори. От тавана висяха искрящи полилеи. Независимо от изисканата обстановка, изглеждаше направо варварско да ядеш вечерята си в пет след обед. Вече имаше седнали гости около някои от масите, хранеха се методично, бъбреха тихо или гледаха унило в нищото. Други се тътреха бавно към местата си.
О, Господи, помисли си Смитбак. Вечерята на живите мъртъвци. Той се огледа.
— Господин Джоунс? — Отнякъде изникна един санитар, раболепен като метр д’отел, със същата самодоволна усмивка на превъзходство зад маската на сервилност. — Къде ще благоволите да седнете?
— Ще опитам ей там — каза той и посочи една маса, току що заета от мъж, който мажеше франзела с масло. Той бе безупречно облечен: скъп костюм, снежнобяла риза, красива копринена вратовръзка, и изглеждаше най-нормалният сред групата. Той кимна на Смитбак, когато журналистът се настани на стола отсреща.
— Роджър Трокмортън — представи се мъжът и подаде ръка. — Очарован съм да се запознаем.
— Едуард Джоунс — отвърна Смитбак, поласкан от сърдечното посрещане. Той взе менюто от келнера и въпреки усилието си бързо бе погълнат от дългия списък с предложения. Най-сетне се спря не на едно, а на две основни ястия — камбала а’ла Морни и вратна пържола от младо агне — заедно със салата от аругула с яйца от дъждосвирец в аспик. Той отбеляза избора си върху картата до мястото си за сядане и я подаде заедно с менюто на келнера; след това отново се обърна към Трокмортън. Беше приблизително на годините на Смитбак и изглеждаше поразително добре с грижливо сресалата си руса коса и ухаещ леко на скъп афтършейв. Нещо в него напомни на Смитбак за Брайс Хариман; около него се разнасяше същият полъх на благороднически титли и много пари.
Брайс Хариман…
Уловил изпитателния поглед на мъжа отсреща, Смитбак с голямо усилие прогони образа от съзнанието си.
— Е — произнесе той, — какво ви води тук? — Едва след като зададе въпроса, осъзна колко неуместен е той.
Но не изглеждаше мъжът да го е възприел погрешно.
— Вероятно същото, което и вас. Луд съм. — После се усмихна, за да покаже, че се шегува. — Сериозно, малко съм изнервен и баща ми ме изпрати тук за кратка … ъ-ъ-ъ… почивка. Нищо сериозно.
— От колко време сте тук?