Робинята
Шрифт:
Нагласям се удобно и вдигам капака на кутия вакса, вдъхвайки силната химическа миризма. Усуквам плата около пръстите си и чета инструкциите: „Постави малко количество вакса на плата. Започни леко да го размазваш върху кожата на малки кръгчета. Работи по отделните части на обувката. Малки кръгчета. “
Тази част винаги ме замайва. Ваксаджийските ми мечти са осъществени. Започвам да търкам нежно. Повтарям кръгчетата упорито и кожата заблестява. Нужно е дълго време. Слоевете боя трябва да са тънки и да ги размазваш непрестанно. Към блясъка няма кратък път.
Когато
Да, точно това е усещането.
Докато стане време да заработя върху бомбетата, вече се чувствам като Господ. И Господ има ужасно набъбнал клитор.
Най-после лицето ми се отразява в обувките на Лий и знам, че почти съм приключила. Отне повече от час, а блясъкът е толкова силен, че бих могла да се изпразня.
Утре ще поработя върху обувките на Стив, а вдругиден — върху тези на Луис. После по парашутистките обувки на Хосе и тези на Боби.
Ако ме питате, ще ви кажа, че терапията с отвращение по никакъв начин не би могла да излекува фетишист, особено след като съветниците не си правят труда да ти поднесат и гадното заедно с хубавото. Нали разбирате, като електродите, които вървят с откаченото ти инвестиране в бельо. Кълна се, тази институция щеше да е закрита още преди години, ако не бе ръководена от банда извратеняци, които се кефят да възлагат безсмислена терапия.
Но вечерта, когато стоя на опашка в трапезарията, гледам по-благосклонно на всичко. Мястото прилича на цирк с какви ли не откачалници, издокарани в гума, латекс, кожа и
пера, пелени, бели престилки и нашийници. Някои изглеждат изтормозени. Още не са осъзнали какъв купон е тук. Други, които вече са наясно, се хилят доволно като пословичната котка, изяла млякото.
Първо забелязвам обувките му, най-блестящите в трапезарията. Приличат на направени от мастило. Не мога да го погледна в очите. Той застава зад мен с таблата си, но не казва и дума, а аз не се обръщам. Усещам присъствието на едрото му здраво тяло. После той се навежда към мен и прошепва в ухото ми:
— Кели, искам да излъскам путката ти.
И аз се разтапям. Просто се разтапям.
Поглеждам обувките му и решавам, че трябва да му предложа малко терапия, защото ние с Лий се разбираме отлично и двамата ще направим всичко да заблести.
НАРЦИС
Н.ДЖ. СТРАИТБЪРГЪР
Той не можеше да си спомни точния момент, когато се бе влюбил в сестра си. И макар „влюбен“ да звучеше доста пресилено, той вярваше, че това е подходящото описание на чувствата му. Ставаше дума за страст, която го бе нападнала неочаквано
Джозефин не знаеше, разбира се. Любовта му бе незаявена и несподелена. Но му ставаше все по-трудно да пази тайна.
Джоузеф не само зяпаше сестра си продължително и получаваше ерекция всеки път, когато тя се доближеше до него, но и на няколко пъти едва не бе споделил чувствата си. Поради тази причина бе започнал да я избягва, доколкото това бе възможно, когато си бяха у дома с родителите. Дори не можеше да си представи последиците, ако внезапно заявеше любовта си и майка му разбереше за нея.
Баща му беше сериозен играч в града и доходите му осигуряваха предостатъчно пари за поддръжката на огромната къща, двете скъпи коли в гаража и великолепните семейни ваканции, на някои от които дори и той присъстваше.
Но майка му бе тази, която ги бе отгледала. Тя беше родителят, който Джоузеф познаваше добре. Знаеше неврозите й, тревогите, пристрастяването й към лекарства и пластична хирургия. И затова пазеше в тайна увлечението си.
Но все пак трябваше да направи нещо.
Започна да наблюдава сестра си тайно, да се вмъква в стаята й нощем, когато бе сигурен, че е заспала, и да стои вторачен в нея. Докато гледаше спокойното й лице, му се струваше, че вижда себе си в огледалото.
Джозефин бе с три минути по-голяма от него. С изключение на факта, че бяха от различен пол, двамата бяха абсолютно еднакви. Имаха еднакви тъмни и гъсти коси, извити вежди и безукорна бяла кожа. След това идваха силните брадички, орловите носове и плътните устни. Бяха един и същи ръст и с почти еднакви фигури.
Като деца двамата се кефеха на факта, че хората не можеха да ги отличат и се забавляваха да си играят на „Познай близнака“.
Играта приключи, когато гърдите на Джозефин пораснаха. Двамата все още си приличаха, но се отказаха да се опитват да заблуждават и объркват гостите.
Може би желанието на Джоузеф към сестра му се зароди тогава. Не беше съвсем сигурен. Един ден нямаше нищо, а на другия — желание.
Джоузеф затърси книги, които можеха да хвърлят светлина върху състоянието му. Подчерта си пасаж в биографията на актьора Монтгомери Клифт, който също имал близначка. Притесненият Клифт бе споделил с приятел, че често се будел сутрин, без да знае кой точно близнак е. Това отразяваше чувствата ма Джоузеф с впечатляваща точност.
Един ден Джоузеф заключи вратата си, съблече се и застана пред огледалото. Вдигна ръце към мястото, където би трябвало да се намират гърдите му, прибра члена си между краката и се възхити на гледката. Беше невероятно удоволствие да се види като сестра си. Не бе нужно голямо въображение. Ето я, точно пред него. Трябваше само да погледне в огледалото.
Нужно му бе да изготви стратегия, за да открие дали Джозефин изпитва подобни чувства към него. Седеше и я зяпаше с надеждата, че сестра му ще каже нещо, което да
окуражи изпълнението на желанието му.
Сред книгите, струпани в библиотечката му, бе „Таксито“ от Вайълет Ледук, възбуждащ роман за трагичната сексуална връзка между брат и сестра, проведена в закрит файтон, който ги разхождал из Париж. Романът му се стори най-лесният начин да изпрати завоалирано съобщение на Джозефин.