Робинята

Якубовски Максим

Отварям вратата. Дийна се завърта, слиза от Томас и застава спокойно. Тялото й блести от пот. Томас, ужасен, избягва през задната врата. Тънкият му пенис се мята смешно.

— Чудесно. Наистина чудесно.

— Ваканцията ни приключва след два дни. Ти какво очакваше? Вечна любов? Къща с бяла ограда и рози?

— Не очаквах да съблазняваш деца от третия свят.

— Той е сладка малка курва, ако искаш да чуеш истината. Невинен, но с мръснишки инстинкти.

Скимти като момиченце, когато му набутам нещо в задника.

Тонът на Дийна е спокоен, но забелязвам, че се мъчи да се овладее и да пропъди сълзите си.

— Е, наслаждавай му се. Можеш ли да се върнеш в Ел Ей без мен?

— Ти все още не загряваш, нали? Такъв шибан романтик си. Истината е, че взривявам нещата, преди мъжете да го направят. Това е единственият начин, по който мога да запазя разсъдъка си.

— Имаш ли нужда от пари?

— Майната ти на теб и на парите ти, Джак.

— Джак. Хубаво име. Подходящо. Ако някога се срещнем случайно, наричай ме Джак.

Ню Йорк.

Да, видях я отново, година по-късно, но не беше особено приятно. Част от старата страст все още съществуваше, но дотогава различията между нас се бяха задълбочили. Аз работех като технологичен консултант на големи корпорации, а тя бе радикална феминистка.

Минаха още две години и получих съобщение на телефонния секретар. Дийна бе взела докторската си степен.

Чудесно постижение за бедно, тормозено дете от област Гилмър. Опитах се да й звънна да я поздравя, но не знаех новия й телефон.

Не съм сигурен какво се случи с Дийна. Ами ако е започнала да води обикновен живот?

Живот като моя?

ТРЕНИРОВЪЧЕН ЛАГЕР

КРИСТИНА ЛОИД

Петима обитатели седят на моравата на дървени столове. Тук е слънчево, а дърветата хвърлят пъстри сенки по тревата. Слънцето огрява петте чифта войнишки обувки, подредени пред мен. Съветникът ни носи маратонки. Това ме изпълва с подозрение. Наказанието не би трябвало да те кара да се чувстваш добре.

Чакам от известно време и коленете започват да ме болят. Стоя на ръце и колене в началото на подкова от ботуши. Знам, че когато ми позволят да се раздвижа, коленете ми ще са зачервени и ожулени от острата трева. Трябваше да облека по-дълга рокля. Или да сложа наколенки. По дяволите, трябваше да бъда родена с наколенки.

Лий има най-големите обувки и мога да преценя, че е водил пълноценен живот. Вероятно дори е бил на военна служба. Май говори за войната през последните петнайсет минути и би трябвало да го слушам. Но не го правя. Вместо това броя дупчиците за връзките на обувките му. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си. Три чифта дупки, обрамчени с метални пръстени. Черните връзки кръстосват кожените езици, красиви като корсет. Британски военни обувки, размер 12, стандартно издание за Войник 95. Знам това, без да питам.

Хосе, мухльото, носи немски парашутистки обувки. Кожата е изключително мека, на глезените има подплънки. Тези обувки нямат нужда да бъдат разтъпквани. Преди

да осъзная това, веднъж се опитах да сваля един тип, възхищавайки се на парашутистките му обувки, а той каза:

— Да, великолепни са. Прилегнаха ми веднага.

След това се отказах от свалката. Не търся Пепеляшка.

Лий е трябвало да разтъпче обувките си. Краката са го боляли, кожата им се е покривала с мехури, чорапите са полепвали по раните му Може да е слагал лепенки и да е опитвал солена вода, за да втвърди пръстите си. При всички положения е трябвало да съблазни обувките да се подчинят. И му се е налагало да страда. О, да, Лий си е заслужил красавиците, а за да го наградя за болката и търпението му, с радост бих облизала подметките му.

Снощи им се наслаждавах тайно. Сама с луната, издърпах връзките, почистих мръсотията по езиците и изтърках боята. Запалих свещ и коленичих над тях. Затоплих лъжица вакса над пламъка. Лъснах ги четири пъти и ги оставих да съхнат няколко часа. И сега са обратно на краката му, побелели от прах и очакващи моето вълшебство.

— Ваксаджийче — обръща се към мен съветникът ни, защото днес това е прякорът, за който настоях. — Какво искаш да направиш?

Страшно съм възбудена и влажна. Той знае какво точно искам да направя, защото му написах есе от дванайсет хиляди думи, а оценката му беше пет минус. „Структурата му е нестройна, Кели, а и не стигаш до никакви изводи.“

Помислих си, че съветникът е пълен идиот. Няма изводи. Това е всичко. Не схващаш ли? Краят не се вижда.

И сега стоя на ръце и колене, вторачена в петте чифта войнишки обувки, които се нуждаят от любов и внимание. Толкова съм възбудена, че едва успявам да коленича. Блокът за задържаните се намира в далечния край на моравата и всеки Том, Дик и Хари там вероятно е насочил бинокъла си към задника ми. Момчетата, моите момчета, седят с разтворени крака, пъхнали панталони в обувките си, за да мога да видя всичко, което си струва: всяка дупчица и език, всеки шев, драскотина и песъчинка от иракски пясък, заклещена в гънките на кожата.

Чувствам се замаяна като от халюциногени. Представям си, че съм в картина на Ван Гог. Стоя в началото на подковата от крака, а до мен на тревата е пластмасовата ми кутия с принадлежности — вакса, боя, различни четки, вода, чорапогащник, стари тениски, нарязани на ленти. А господин Лари Х. Кондъл ме пита какво искам!

И какво, по дяволите, си мислиш, че искам, Конди? Последен валс?

Сцената е направо главозамайваща. Петима мъже, изложили обувките си на показ. И. всичко това е заради мен. Разбира се, те също си имат проблеми, но тази седмица е мой ред. Участваме в групова психотерапия. Проникваме в собствените си проблеми като изучаваме проблемите на другите. Би трябвало да ни помогне. Например научих какъв бе проблемът на Лий — той просто не може да спре да мисли за путки. Иска да ги ближе, гали, докосва, мирише.

През първия ни групов сеанс той седеше с ръце в скута, вторачен в пода, а ние го чакахме да проговори. Той е масивен тип, доста над метър и осемдесет, с широки като врата рамене. Накрая Лий затвори очи, стисна ръце с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, и се изповяда. Наблюдавах го, докато говореше. Лицето му се изчерви, а ноздрите му потръпваха нервно. Г ласът му беше тъжен и засрамен, почти шепот.

— Единственото, заради което живея и мечтая, са путки — прошепна той.