Реликвата

Чайлд Линкълн

След това затвори вратата, заобиколи бюрото и се приближи към люлеещия се стол, тъпчейки шумолящите под краката му листа.

— Така — каза тихо той. — И си сигурна, че дневникът не е там?

— Вече ти казах, че успях да прегледам само подредения от Уитлеси сандък. Но не би трябвало да е в другите.

Смитбек отново прегледа писмото.

— Кой е този Монтегю? — попита той.

— Не знам — отвърна Марго.

— А Йоргенсен?

— И за него не съм чувала.

Смитбек свали от една лавица телефонния указател на музея.

— Няма

никакъв Монтегю — измърмори той, прелиствайки страниците. — Аха! Ето го Йоргенсен. Ботаническия. Пише, че се е пенсионирал. А защо все още има кабинет?

— Това тук не е необичайно — отвърна Марго. — Финансово независими хора, които нямат с какво друго да си запълват времето. Къде му е кабинетът?

— Сектор четирийсет и едно, четвърти етаж — каза Смитбек, след което затвори указателя и го остави върху бюрото си. — Близо до хербариума. — И се изправи. — Да вървим.

— Почакай малко, Смитбек. Почти четири часа е. Би трябвало да се обадя на Фрок и да му кажа какво…

— По-късно — отсече Смитбек и тръгна към вратата. — Хайде, Лотосов цвят. Журналистическият ми нос не е надушвал сносна следа цял следобед.

Кабинетът на Йоргенсен представляваше лаборатория без прозорци с висок таван. Нямаше никакви представители на флората, каквито Марго очакваше да види в лаборатория на ботаник. Всъщност стаята беше празна, като се изключат един голям тезгях, един стол и една закачалка. Едно от чекмеджетата на тезгяха зееше отворено и в него се виждаха всевъзможни износени инструменти. Йоргенсен се беше привел над тезгяха и бърникаше някаква машинка.

— Доктор Йоргенсен? — попита Смитбек.

Възрастният мъж се обърна и се вторачи в Смитбек. Беше почти напълно оплешивял, а рунтавите му бели вежди надвиснаха над напрегнато втренчените му очи с цвят на избелял док. Беше кокалест и прегърбен, но Марго си помисли, че е висок поне метър и деветдесет.

— Да? — отвърна с тих глас той.

Преди Марго да успее да го спре, Смитбек му подаде писмото.

Мъжът започна да чете и видимо се уплаши. Без да отделя очи от писмото, посегна към овехтелия стол и внимателно се отпусна върху него.

— Къде го намерихте? — попита той, след като приключи с четенето.

Марго и Смитбек се спогледаха.

— Това е оригинал — отвърна Смитбек.

Йоргенсен ги изгледа напрегнато и подаде писмото на Смитбек.

— Нищо не знам за това — каза той.

Настъпи тишина.

— Намираше се в сандък, изпратен преди седем години от Джон Уитлеси от експедицията в Амазония — подсказа многозначително Смитбек.

Йоргенсен не откъсваше втренчения си поглед от двамата. След малко отново се зае с машинката си.

Те наблюдаваха известно време заниманията му.

— Съжалявам, че прекъснахме работата ви — обади се най-накрая Марго. — Може би моментът не е подходящ.

— Каква работа? — попита, без да се обърне Йоргенсен.

— Това, с което се занимавате —

отвърна Марго.

Йоргенсен избухна във внезапен лаещ смях.

— Това? — отново извърна лице към тях той. — Това не е работа. Това е просто една счупена прахосмукачка. Откакто почина съпругата ми, трябва сам да върша домакинската работа. Тази проклетия гръмна онзи ден в ръцете ми. Донесох я, защото тук са всичките ми инструменти. Вече нямам много за вършене.

— Относно писмото, сър… — настоя Марго.

Йоргенсен отново се отпусна върху скрибуцащия стол и се облегна назад, поглеждайки към тавана.

— Не знаех, че съществува. Двойната стрела беше семейният герб на Уитлеси. А и това е неговият почерк, няма никакво съмнение. Толкова спомени нахлуха в главата ми.

— Какви? — нетърпеливо попита Смитбек.

Йоргенсен го стрелна с очи и свъси вежди раздразнен.

— Нито един от тях не е ваша работа — язвително отвърна той. — Или най-малкото до този момент не съм чул поради каква причина би могло да бъде ваша работа.

Марго предупредително погледна Смитбек да не се обажда.

— Доктор Йоргенсен — започна тя, — аз съм дипломирана студентка и работя под ръководството на доктор Фрок. Колегата ми е журналист. Доктор Фрок е убеден, че експедицията на Уитлеси и изпратените сандъци имат връзка с убийствата в музея.

— Проклятие? — възкликна Йоргенсен, театрално повдигайки вежди.

— Не, не става дума за проклятие — отговори Марго.

— Радвам се, че не сте се хванали на тази въдица. Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист. Не е нужно да си го обясняваме с Мбун… — След кратка пауза той попита подозрително: — Защо ви интересува всичко това?

— Да си обясняваме какво? — попита Смитбек.

Йоргенсен отново го изгледа неприязнено.

— Млади момко, ако още веднъж си отворите устата, ще ви помоля да напуснете.

Смитбек присви очи, но замълча.

Марго се подвоуми дали да се впусне в подробности относно теориите на Фрок, следите от нокти, повредения сандък, но накрая се отказа.

— Интересува ни, защото усещаме, че действително има някаква връзка, на която никой не обръща внимание — нито полицията, нито ръководството на музея. Вашето име е споменато в писмото и се надявахме, че можете да ни съобщите повече подробности за експедицията.

Йоргенсен протегна кокалестата си ръка.

— Мога ли да го видя пак?

Смитбек му го подаде неохотно.

Йоргенсен впери жаден поглед в листа, сякаш всмуквайки спомени от него.

— Беше време — промълви той, — когато нямах желание да говоря за това. Може би уплашен е най-точната дума. Известни групи биха се опитали да ме изхвърлят. — Той помръдна рамена. — Но когато човек остарее като мен, вече няма от какво да се бои. Освен може би от самотата. — Той кимна едва-едва към Марго, стиснал в ръка писмото. — Щях да участвам в експедицията, ако не беше Максуел.