Реликвата

Чайлд Линкълн

— Да — отвърна Рикман с хладна усмивка.

— Господин Пендергаст — каза Райт с едва забележима официална усмивка, — моля ви да се настаните където ви е удобно.

Благодаря, докторе, но предпочитам да остана праз.

Пендергаст пристъпи към масивната камина и се облегна на рамката с кръстосани ръце.

— Съобщение ли идвате да направите? Не се съмнявам, че сте помолил за тази среща, за да ни съобщите за извършен арест.

— Не — отвърна Пендергаст. — Съжалявам, но няма арести. Откровено казано, доктор Райт, напредваме твърде бавно. За разлика от онова, което госпожа Рикман съобщава

на вестниците.

Той показа заглавието на първа страница: ПРЕДСТОЯЩ АРЕСТ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗВЪРШЕНИТЕ ОТ МУЗЕЙНИЯ ЗВЯР УБИЙСТВА.

Последва кратко мълчание. Пендергаст сгъна вестника и го постави внимателно върху лавицата.

— Какъв е проблемът? — попита Райт. — Не разбирам защо се бавите толкова дълго.

— Налице са много проблеми, както със сигурност знаете — отвърна Пендергаст. — Но всъщност не съм тук, за да ви информирам за хода на разследването. Достатъчно е да ви напомня, че из музея необезпокоявано продължава да се разхожда опасен сериен убиец. Нямаме никакви причини да смятаме, че е приключил с убийствата. Доколкото ни е известно, всичките убийства са извършени нощно време. Или по-точно след пет часа следобед. Като водещ разследването специален агент съм длъжен със съжаление да ви уведомя, че обявеният полицейски час следва да остане в сила до залавянето на убиеца. Не са възможни никакви изключения.

— Откриването… — започна неуверено Рикман.

— Ще се наложи да отложите откриването. Може за една седмина, може и за един месец. Боя се, че не съм в състояние да обещая нищо. Наистина съжалявам.

Райт се надигна с поруменяло лице.

— Казахте, че откриването може да стане, както е запланувано, при положение че няма нови убийства. Такова беше споразумението ни.

— Не съм се споразумявал за нищо с вас, докторе — отвърна спокойно Пендергаст. — Боя се, че шансовете за залавянето на убиеца не са се увеличили в сравнение с началото на седмицата. — Той посочи вестника върху лавицата на камината. — Подобни заглавия излишно успокояват и приспиват бдителността на хората. На откриването вероятно ще присъстват много хора. Хиляди хора в музея след мръкване… — Той поклати глава. — Не разполагам с никаква друга възможност.

Райт не откъсваше недоумяващ поглед от агента.

— Поради вашата некомпетентност очаквате да отложим откриването и по този начин да нанесем непоправими щети на музея? Отговорът е не.

Пендергаст направи няколко крачки и застана невъзмутимо в средата на стаята.

— Извинете ме, доктор Райт, ако не съм се изразил ясно. Не съм дошъл да моля за разрешението ви, а само да ви уведомява за решението си.

— Така — отговори с разтреперан глас директорът. — Разбирам. Самият вие не можете да си свършите работата, но си позволявате да ме съветвате как да върша своята. Имате ли въобще представа какви ще са последствията от отлагането на изложбата? Давате ли си сметка как ще възприеме подобно послание общественото мнение? Чуйте ме, Пендергаст, това в никакъв случай няма да го позволя.

Пендергаст не откъсваше втренчения си поглед от Райт.

— Всеки служител, който бъде намерен в сградата след пет часа, ще бъде подведен под отговорност за нарушаване на неприкосновеността на мястото на престъплението. Това е престъпление от лека степен. Повторно нарушение ще

бъде таксувано като възпрепятстване на правосъдието, което съставлява углавно престъпление, доктор Райт. Мога ли да предположа, че се изразих достатъчно ясно?

— Единственото ясно нещо в момента е, че трябва незабавно да излезете през тази врата — повиши глас Райт. — Никой няма да ви спре. Моля, възползвайте се.

Пендергаст кимна.

— Господа! Мадам!

След това се обърна и напусна спокойно кабинета.

Пендергаст затвори бавно вратата и спря за момент, без да отделя очи от нея.

— „И порицан, се връщам удовлетворен, в злощастието си трикратно съм възнаграден“.

Секретарката на Райт спря да дъвче дъвката си и зяпна насреща му.

— Моля? — попита тя.

— Шекспир — отвърна Пендергаст, насочвайки се към асансьора.

Райт посегна към телефона с разтреперана ръка.

— Какво е това, по дяволите? — развика се Кътбърт. — Някакъв проклет полицай ли ще си позволява да ни разиграва в собствения ни музей!

— Кътбърт, успокой се — каза Райт. И добави в слушалката: — Свържи ме с Елбъни. Веднага.

Възцари се тишина, докато Райт чакаше да го свържат. Той погледна към Кътбърт и Рикман, полагайки усилия да овладее дишането си.

— Време е да поискам няколко услуги — промълви той. — Да видим чия е последната дума тук: на някакъв потомствен албинос от Делтата или на директора на най-големия музей за естествена история в света.

32

„Тук растителността е твърде необикновена. Палмите и папратите изглеждат почти праисторически. Жалко че няма време за по-задълбочено проучване. Използваме изключително жилав вид за опаковъчен материал в сандъците. Дай възможност на Йоргенсен да хвърли едно око, ако прояви интерес.

С нетърпение очаквам след месец да сме заедно в Клуба на изследователя, за да отпразнуваме успеха с двойно сухо мартини и добро маканудо. Дотогава знам, че мога да ти поверя този материал и собствената си репутация.

Твой колега, Уитлеси“

Смитбек вдигна очи от писмото.

— Не бива да стоим тук. Да вървим в кабинета ми.

Уютната му бърлога се намираше сред лабиринт от пренаселени кабинети на приземното ниво на музея. Изпълнените с шумове и суматоха многобройни пресичащи се като във восъчна пита коридори подействаха освежително на Марго след влажните и кънтящи подземия пред зоната за сигурност. Подминаха огромен зелен контейнер, претъпкан със стари годишнини на списанието на музея. На огромното табло пред стаичката на Смитбек бяха закачени всевъзможни писма от разгневени абонати, с които редакционният екип се забавляваше.

Веднъж, когато упорито издирваше един отдавна просрочен библиотечен брой на „Наука“, Марго беше проникнала в разхвърляната бърлога на Смитбек. Сега всичко си беше, както го помнеше: безредно разпилени върху бюрото ксерокопирани статии, недовършени писма, менюта от китайски ресторанти и огромно количество книги и списания, които библиотекарите в музея със сигурност упорито издирваха.

— Сядай — каза й Смитбек, избутвайки безцеремонно половинметровата купчина хартии от един от столовете.