Реликвата

Чайлд Линкълн

— В какъв смисъл напусна? — попита Смитбек.

Йоргенсен го погледна, сякаш преценяваше дали да му отговори или не.

— Просто излезе от музея и повече не се върна. Разбрах, че не е взел никакви дрехи от апартамента си. Семейството му предприе издирване, но не го откриха. Беше доста странен тип. Повечето решиха, че е заминал за Непал или Тайланд, за да открие себе си.

— Имало е слухове — обади се Смитбек.

Йоргенсен се разсмя.

— Разбира се, че имаше слухове! Винаги има! Че злоупотребил с пари, че избягал със съпругата на някакъв гангстер, че бил убит и трупът му бил хвърлен в Ийст ривър. Но беше толкова незабележим, че след няколко седмици почти всички в музея

забравиха за него.

— А слуховете, че е бил убит от музейния звяр? — попита Смитбек.

Усмивката на Йоргенсен посърна.

— Не точно. Но това даде повод да плъпнат слухове за проклятието. Заговори се, че всеки, който влезе в съприкосновение със сандъците, умира. Някои от пазачите и служителите в ресторанта — знаете ги що за хора са — бърбореха, че Уитлеси е ограбил храм, че в сандъка имало някаква прокълната реликва и че проклятието я преследвало през целия път чак до музея.

— Не пожелахте ли да изследвате изпратените от Максуел растения? — попита Смитбек. — Все пак сте ботаник, нали?

— Млади момко, ти нямаш понятие от наука. Не съществува подобно нещо — просто „ботаник“. Не проявявам никакъв интерес към палеоботаника на покритосеменните растения. Това е безкрайно далеч от моята област. Специалността ми е коеволюция на растенията и вирусите. По-точно беше — добави с известна ирония той.

— Но Уитлеси е искал да погледнете растенията, които използвал за опаковъчен материал — настоя Смитбек.

— Нямам идея защо — отвърна Йоргенсен. — За първи път чувам за това. Никога не съм виждал това писмо. — Той върна писмото на Марго с известна неохота. — Бих твърдял, че е фалшиво, ако не бяха почеркът и гербът.

Настъпи мълчание.

— А вие какво си помислихте по повод изчезването на Монтегю? — попита след малко Марго.

Йоргенсен разтърка върха на носа си и сведе очи към пода.

— Уплаших се.

— Защо?

Дълго време не последва отговор.

— Не знам точно — каза най-после той. — Веднъж Монтегю се нуждаеше спешно от пари и взе назаем от мен. Беше изключително добросъвестен и се изтормози, докато ми ги върне. Не беше в характера му да изчезне просто ей така. Последния път, когато го видях, му предстоеше да прави опис на сандъците. Беше крайно въодушевен. — Той погледна Марго. — Не съм суеверен. Аз съм учен. Както казах, не вярвам в проклятия и подобни неща…

Той отново замълча.

— Но? — подсказа Смитбек.

Възрастният мъж го стрелна с очи.

— Така да е — изпъшка той. Облегна се назад и заби поглед в тавана. — Казах ви, че Джон Уитлеси беше мой приятел. Имаше огромна колекция от истории за племето котога, повечето събрани от племената Яномано и някои други, обитаващи равнините в долното течение. Помня една, която ми разказа в деня преди заминаването си. Котога, според един яномански източник, се споразумели със създание, наречено Зилашкее. Било нещо като нашия Мефистофел, но още по-ужасяващо: цялото зло и смърт на света произтичали от това създание, което обикаляло върха на платото. Така е според легендата. Та съгласно това споразумение котога щели да получат детето на Зилашкее за свой слуга, ако в замяна на това убият и изядат всички свои деца и се закълнат докато свят светува да боготворят само него. Когато котога изпълнили зловещото си задължение, Зилашкее им изпратил детето си. Но звярът продължил яростно да напада племето, като убивал и изяждал хора. Когато котога протестирали, Зилашкее се изсмял и казал: „А вие какво очаквахте? Аз съм злото.“ Най-накрая с помощта на магически и билкови заклинания племето успяло да укроти звяра. Нямало как да го убият, нали разбирате. Така детето на Зилашкее останало под властта на котога, които го използвали за осъществяването

на собствените си зловещи начинания. Но това неминуемо било свързано с големи опасности. Според легендата от този момент нататък котога непрекъснато търсели начин да се отърват от него.

Йоргенсен погледна към разглобения уред.

— Това е историята, която ми разказа Уитлеси. Когато научих за самолетната катастрофа, за смъртта на Уитлеси, след като изчезна Монтегю… е, не можех да не си помисля, че котога най-после са успели да се отърват от детето на Зилашкее.

Старият ботаник взе една част от уреда и го премести от едната си ръка в другата, като я гледаше разсеяно.

— Уитлеси ми каза, че детето на Зилашкее се казвало Мбун. Онзи, който пристъпва на четирите.

Монтегю пусна металното парче и то издрънча. Той се ухили.

33

С приближаването на края на работния ден посетителите започнаха да се насочват към изходите на музея. В магазина, който се намираше точно преди южния изход, се извършваше оживена търговия.

Мраморните коридори, които се разклоняваха от южния вход, отекваха от разговори и тропот на стъпки. В Небесната зала близо до западния вход, където предстоеше да се състои откриването на новата изложба, шумовете бяха по-приглушени и се носеха под извисяващия се купол като от изтляващ сън. А в дълбините на музея, задръстен от лаборатории, пусти лекционни зали, хранилища и кабинети с библиотечни шкафове не проникваха никакви шумове. Дългите коридори тънеха в мрак и безмълвие.

В обсерваторията „Батърфийлд“ шумовете от постепенно стихващото оживление пристигаха сякаш от друга планета. Възползвайки се от полицейския час, служителите си бяха тръгнали рано. Кабинетът на Джордж Мориарти, както и всичките шест етажа на обсерваторията, бяха стихнали в мъртвешка тишина.

Мориарти стоеше зад бюрото си с плътно притиснат към устните си юмрук.

— По дяволите! — измърмори той.

В безсилието си ритна с крак натъпкана с папки етажерка и върху пода се стовари цяла купчина хартии.

— По дяволите! — изрева той, този път от болка, отпусна се върху един столовете и заразтрива глезена си.

Болката бавно утихна, а едновременно с нея като че ли отмина и паниката му. Въздъхна тежко и огледа стаята.

— Майната ти, Джордж, винаги успяваш да оплескаш всичко, а? — измърмори той.

Беше безнадежден случай, трябваше да си го признае. Всичко, което се опитваше да направи, за да привлече вниманието на Марго, да спечели благоразположението й, неизменно се проваляше. Онова, което изтърси за баща й, беше деликатно като поведението на слон в магазин за порцелан.

Внезапно се завъртя към компютъра и въведе команда. Ще й изпрати електронно съобщение, за да се опита да пооправи нещата. Замисли се за момент и зашари с пръсти по клавишите:

ЗДРАВЕЙ, МАРГО! ПИТАМ СЕ ДАЛИ ТИ…

Спря и изтри съобщението. Сигурно само щеше да забърка още по-голяма каша.

Остана известно време вторачен в празния екран. Досещаше се само за един безпогрешен начин да облекчи напрежението: търсене на съкровище.

Много от най-ценните експонати на изложбата „Суеверие“ бяха пряк резултат от тези негови издирвания. Мориарти изпитваше искрена любов към несметните колекции на музея и беше по-добре запознат с неговите потайности от много дългогодишни служители. Свенливостта му беше причина да има малко приятели и често прекарваше времето си в проучване и издирване на отдавна забравени из хранилищата реликви. Това му създаваше усещане за ценност и значимост, което компенсираше пренебрежителното отношение на колегите му към него.