Реликвата
Шрифт:
— Мислех си, че имаш протекции.
Д’Агоста се опита да прикрие разочарованието си.
Пендергаст разпери ръце.
— Имам някаква протекция, както се изразяваш. Но запомни. Не съм на свой терен. Тъй като убийствата наподобя ват онези, които разследвах преди няколко години в Ню Орлийнс, имаше основателна причина да съм тук — докато не възникнат противоречия и искане за местна намеса. Но предварително знаех, че доктор Райт и губернаторът са били заедно в Браун. След официалното настояване на губернатора за намеса на ФБР съществува един-единствен възможен изход.
— А какво правим със случая? Кофи ще
— Смяташ, че някой ще си припише някакви заслуги от този случай? Имам лошо предчувствие за това откриване, лейтенант. Много лошо предчувствие. Познавам отдавна Кофи, както и способността му да влоши още повече една тежка ситуация. Но ти забеляза, Винсент, че не ме прати да си стягам багажа. Това той не може да направи.
— Само не ми приказвай, че си доволен, че ти отнемат случая — отсече Д’Агоста. — Лично аз винаги съм предпочитал да си пазя задника, но тебе те смятах за по-различен.
— Винсент, ти ме изненадваш — възкликна Пендергаст. — Изобщо не става дума за изплъзване от отговорност. В края на краищата новата ситуация наистина ми гарантира известна степен на свобода. Кофи действително разполага с правото на последна дума, но възможностите му да контролира моите действия са ограничени. Единственият начин да се появя тук, беше като поема разследването на случая. Това кара човек да действа предпазливо. Сега ще се възползвам от възможността да следвам интуицията си. — Той се облегна в стола, без да отделя светлосините си очи от Д’Агоста. — Продължавам да разчитам на помощта ти. Може би ще ми потрябва човек в отдела, за да ускорим някои неща.
Д’Агоста се замисли за миг.
— Едно нещо бих могъл да кажа по отношение на този Кофи още в самото начало — измърмори той.
— Какво по-точно?
— Приятелчето е затънало в лайна.
— О, Винсент — изпъшка Пендергаст, — изразите ти са толкова цветисти!
35
Петък
Кабинетът, както мрачно отбеляза Смитбек, изглеждаше по съвършено същия начин: всяка дреболия беше на мястото си. Отпусна се върху стола, изпитвайки усещане за deja vu.
Рикман се върна от стаята на секретарката си с тънка папка и вездесъщата си замръзнала официална усмивка върху лицето.
— Тази вечер е събитието! — обяви тя с приповдигнат тон. — Планираш ли да присъстваш?
— Да, разбира се.
Тя му подаде папката и добави с недотам благосклонен тон:
— Прочети това, Бил.
До: Уилям Смитбек младши
От: Лавиния Рикман
Относно: Дейности във връзка с изложбата „Суеверие“
В сила от настоящия момент до последващо уведомяване дейността ви в музея следва да съблюдава следните условия:
1. Всички интервюта във връзка с осъществяваната дейност ще се провеждат в мое присъствие.
2. Записването на интервютата или воденето на бележки по време на провеждането им е забранено. В интерес на своевременността и съгласуваността поемам лична отговорност за воденето на бележките и предаването на редактираните текстове,
3. Обсъждането на вътрешните проблеми със служители или каквито и да било лица на територията на музея е забранено без мое предварително писмено разрешение. Моля да поставите на определеното по-долу място подписа си в уверение на това, че разбирате и потвърждавате съгласието си с тези условия.
Смитбек прочете текста два пъти и вдигна очи.
— Е? — попита тя, привеждайки глава. — Как го намираш?
— Ще го кажа направо — отвърна Смитбек. — Не мога дори да разговарям с когото и да било, докато обядвам, да речем, без ваше разрешение?
— По проблемите на музея. Точно така — каза Рикман, потупвайки вълненото шалче с индийски десен около врата си.
— Защо? Меморандумът, който разпратихте вчера, не е ли достатъчно голямо препятствие?
— Бил, отлично знаеш защо. Доказа, че не може да се разчита на теб…
— По какъв начин?
— Разбрах, че обикаляш като малоумен музея, разговаряш с хора, с които нямаш никаква работа, и задаваш абсурдни въпроси, които не са свързани с новата изложба. Ако смяташ, че можеш да събираш информация относно… ъъъ… наскоро възникналите обстоятелства, налага се да ти напомня за точка седемнайсет в твоя договор, която забранява използването на каквато и да било информация без моето съгласие. Нищо, повтарям, абсолютно нищо, свързано с неприятните събития, няма да получи моето съгласие.
Смитбек се надигна в стола си.
— Неприятни събития! — избухна той. — Защо не го кажете както си е: убийства!
— Моля те да не повишаваш тон в кабинета ми — отвърна Рикман.
— Наехте ме да напиша книга, а не да препиша триста страници вестникарски съобщения. Извършени са цяла серия брутални убийства през седмицата преди откриването на най-голямата изложба в историята на музея. И твърдите, че това не е част от събитието?
— Аз и единствено аз определям какво ще има в тази книга и какво не. Разбра ли?
— Не.
Рикман се изправи.
— Започва да става досадно. Или веднага ще подпишеш този документ, или ще сложим точка.
— Ще сложим точка? Ще ме застреляте или уволните?
— Няма да търпя подобни волности в собствения си кабинет. Или ще се подпишеш, или моментално ще приема оставката ти.
— Чудесно — отвърна Смитбек. — Просто ще занеса ръкописа си на комерсиален издател. Нуждаете се от тази книга точно колкото мен. И двамата знаем, че мога да получа огромен аванс за задкулисната история на музейните убийства. Повярвайте ми, аз я познавам. Цялата.
Изразът на лицето й посърна, но тя продължи да се усмихва. Кокалчетата на притиснатите върху бюрото й юмруци побеляха.
— Това би било нарушение на твоя договор — бавно процеди Рикман. — Музеят ползва юридическите услуги на кантората „Дениълс, Солер и Маккейб“ от Уолстрийт. Положително си чувал за нея. Позволиш ли си подобни действия, незабавно ще бъдеш подведен под съдебна отговорност за нарушаване на договорни клаузи заедно с твоя агент и всеки издател, който допусне глупостта да подпише договор с теб. При възникването на подобен случай ще упражним всички връзки, с които разполагаме, и няма да се изненадам, ако след като бъдеш осъден, никога не намериш работа на предпочитаното от теб поприще.