Преследвана

Каст Кристин

— Това е!

Деймиън и близначките ме зяпнаха. Аз им се ухилих.

— Спомних си какво означава «вездесъщ»! — излъгах аз. — И имам идея как да научим всичките идиотски думи. Ще напиша дефинициите им на малки листчета. Ще раздам на всеки от вас по едно. От вас се иска да го научите. Щом го запомните, ми връщате листчето и аз ще ви дам друго. Нещо като флаш-карта.

— Да не си изгуби ума? — попита Шоуни.

— Не — намеси се Деймиън. — Идеята не е лоша. Ще стане като игра.

Започнах да късам лентички от бележника на Деймиън и да пиша на всяка една

«Отиди

при конюшните»

Сгънах внимателно листчетата и казах:

— Помислете за дефинициите на думите, които вече разгледахме. И не започвайте да четете новата дума преди края на шестия час. — Връчих на всеки по едно листче и настоях. — Обещайте ми.

— Добре, добре, разбрахме — извъртя очи Ерин и пъхна листчето в джоба на дизайнерските си дънки.

— Добре, голяма работа. С Деймиън сте истински даскали. Това не е комплимент! — измърмори Шоуни и все своето листче.

— И не забравяйте. Не го отваряйте, преди да бие последният звънец — напомних аз.

— Няма — кимна Деймиън. — Но когато започнем да учим, може би ще изпратиш нашите елементи при нас. Да ни помогнат да се съсредоточим.

— Добре — кимнах и му благодарих с усмивка.

— Като споменахте за това — каза Шоуни и взе листа, върху който пишехме, — ще взема това в тоалетната и ще поуча малко с моите елементи.

Изгледа ме дълго и красноречиво, и аз разбрах. Щеше да призове огъня, за да унищожи следите от нашето «учене».

— Идвам с теб — забърза Ерин след нея. — Може да имаш нужда от… моята помощ.

— Поне няма да се тревожим, че Шоуни ще запали училището — прошепна Деймиън. — Леле, колко съм гладна! — чух зад себе си.

Афродита изникна иззад гърба ми и седна до мен. Чинията й беше пълна със спагети. Беше красива, както винаги, но малко уморена. Косата й обикновено падаше на блестящи вълни по раменете й, но днес беше вързана в нещо, което снощи може да е било кокетна конска опашка, но сега беше като разплетена кошница.

— Добре ли си? — прошепнах и погледнах към прозореца с надеждата да разбере посланието в погледа ми: тихо, те ни чуват. Афродита го проследи до целта, кимна леко и прошепна:

— Добре съм. Дарий е здрав.

Прибавих към тази информация задъхването и странната й прическа и разбрах, че воинът я е водил на една от своите супербързи разходки. Съжалих за миг, че няма как да ни грабне всичките наведнъж и да ни изнесе оттук, но регистрирах мисълта и я допълних с успокоителната надежда, че ще може да спаси поне едно, а може и две хлапета.

— Те са навсякъде — каза Афродита толкова тихо, че едва я чух.

— Около Дома ли? — прошепна Деймиън.

Тя кимна и натъпка устата си със спагети.

— Около него и вътре — успя да каже между хапките. — Очевидно задачата им е да не допускат никой да влиза или излиза без тяхно разрешение.

— Е, ние ще тръгнем без тяхно разрешение — казах и погледнах към Деймиън — Трябва да ни оставиш. Искам да говоря с Афродита. Разбираш ли ме?

В очите му се мярна обида, но секунда по-късно той разбра. Спомни си, че мога да говоря с

нея свободно, без да се тревожа, че Неферет ще влезе в мозъка й и ще разбере какво замисляме.

— Разбирам — кимна той. — Е, ще се видим… — замлъкна и ме погледна въпросително.

— Иди и си научи дефиницията, дето ти я дадох.

— Добре — усмихна се той.

— Дефиниция? — вдигна вежди Афродита, след като Деймиън си тръгна. — Това е прикритие. Исках да им кажа да се срещнем след училище при конюшните, без да им го вкарвам предварително в главите. Надявам се по този начин да затрудня Неферет, поне за известно време.

— Колкото да офейкаме?

— Ъ-хъ — кимнах и се наведох към нея. Не ми пукаше, че можех да разтревожа онези уродливи създания, ако събера глава с Афродита. Важното беше, че не могат да бъркат в нашите мозъци. — Веднага след училище вземи Дарий и елате при конюшните. Дракон и Анастасия са с нас. Това потвърждава, че котките са ни дали знак. Затова си мисля, че Ленобия също е на наша страна.

— И може да ни помогне да излезем през онази ниска част на оградата до конюшните.

— Да, но не казвай за това на никого, дори и на Дарий. Заклеваш ли се?

— Да, добре. Честен кръст и да пукна ако…

— За мен е достатъчно да обещаеш, че няма да казваш — прекъснах я аз. — Не искам да чувам от устата ти нищо, свързано със смърт.

— Добре, де.

— След като излезем оттук, няма да се връщаме в тунелите. Отиваме в манастира на бенедиктинките.

Погледът й беше сериозен и доста по-интелигентен от това, което очакваха хората от нея.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Вярвам на сестра Мери Анджела и имам лошо предчувствие за тунелите.

— По дяволите! Мразя, като говориш така.

— Аз също. Но докато бяхме тях, усетих странна мърдаща тъмнина и мисля, че знам какво означава.

— Неферет — прошепна Афродита.

— Страхувам се, че е така — потвърдих и започнах да разсъждавам на глас. — Мисля, че компанията на монахините може да не й хареса. Освен това сестра Мери Анджела ми каза, че там е място на някаква сила. Сигурно затова не се изненада много от способността ми да контролирам стихиите. Доколкото знам, наричат онова място Грото Мария — докато говорех, спокойствието и вътрешната ми увереност ми показаха, че Никс е доволна от решението ми. — Може би ще успеем да използваме онази сила там, както се възползвахме от силата над източната част на стената. Дано да ми помогне да държа всички ни скрити.

— Грото Мария? Звучи ми като нещо, дето се намира в океана, а не в Тулса. Както и да е. Само не забравяй, че мястото на силата до източната стена вече не става за нищо, откакто беше зазидано завинаги — каза тя. — А какво ще правят Стиви Рей и останалите откачалки? Без да споменавам за гаджетата ти?

— Ще ни чакат там. Поне така се надявам. Гарваните-демони ги наблюдават.

— Знаеш ли, през тези няколко дни бях все около нея. Мога да ти кажа, че е доста изобретателна и някои от малките й хитрини не са с положителен знак. — тя замълча и се размърда неудобно на стола си.