Преследвана
Шрифт:
Затова ли се интересувах толкова много от Старк? Защото бях видяла как Стиви Рей се бори със същата тъмна сила и я побеждава? И се надявах той също да я победи? Но мъчителната битка за душата на Стиви Рей ме бе научила на едно — хлапе в такова състояние може да бъде много опасно.
Потиснах страха си и попитах спокойно:
— Какво искаше да ми кажеш, Старк?
Лицето му се напрегна от битка, която знаех, че води с чудовището в себе си, онова, което беше готово да прескочи масата и да изяде близначките на една хапка. Мина доста време, преди той да върне погледа си към мен. Очите му все още проблясваха в червено, когато заговори:
— Всъщност
— Мое е, благодаря — взех я от него и ръцете ни се докоснаха. — Веднъж едно момче ми каза, че дамските чанти били като паяците.
Червеното в очите му угасна, сякаш някой завъртя ключа. Ужасната тъмна аура също изчезна. Старк уви пръст около моя за част от секундата, после пусна чантата и ръката ми.
— Паяци ли? Сигурна ли си, че си го разбрала правилно?
— Сто процента. Още веднъж ти благодаря.
Той сви рамене, обърна се и излезе от помещението. В същия миг всички новачки, без мен и близначките, зашепнаха възторжено колко готин и колко секси е Старк. Аз изядох мълчаливо закуската си.
— Не е ли страшен? — погледна ме Шоуни.
— Не ти ли прилича на Стиви Рей преди Промяната? — попита Ерин.
— В общи линии — вдигнах рамене, после сниших глас. — Забелязахте ли нещо из въздуха около него? Като тъмни вълнички или черна сянка?
— Не, бях заета да се страхувам, че може да ме изядат, и нямах време да гледам около него — отвърна Ерин.
— Аз също — каза Шоуни. — Затова ли те вълнува толкова? Защото прилича на Стиви Рей преди Промяната?
Свих рамене и напълних устата си със закуската, за да не се налага да отговарям.
— Не се шегувам, Зо. Знам какво се казва в стихотворението на Крамиша, но трябва да внимаваш с него. Той е зловещо същество
— каза Ерин. — А и стихотворението може да не се отнася за него — добави Шоуни.
— Трябва ли да го обсъждаме точно сега? — попитах нервно.
— Не. Той е от нулева важност за нас — каза бързо Шоуни.
— Даже нула на квадрат — кимна Ерин и добави. — Няма ли да провериш дали не ти е свил нещо от чантата?
— Да, добре. Отворих я, погледнах и започнах да изброявам на глас: — Телефон… гланц за устни… готини слънчеви очила… портмоне… да, парите са тук. И шофьорската книжка… и…
И замлъкнах, когато видях сгънат лист хартия с нарисувана счупена наполовина стрела. Под стрелата пишеше:
«Благодаря ти за тази нощ».
— Какво? Да не е скъсал нещо? — попита Ерин и проточи врат в опит да надникне в чантата ми.
— Не — побързах да й затворя устата. — Само използвани носни кърпички. По-добре да ги беше скъсал.
— И въпреки това е гадняр — измърмори Ерин.
Кимнах, изхъмках в знак на съгласие и довърших закуската, докато си мислех за топлата ръка на Старк върху косата ми.
Часовете бяха no bueno para me, както би казала учителката ни по испански, ако не се бе вляла в овчето стадо. И най-лошото от всичко беше, ако не броим гарваните-демони, които щъкаха навсякъде, почти успях да убедя себе си, че всичко е почти нормално. Но «почти» е велика дума.
Към
Ето такава беше картинката, когато седнах на чина си за първия час по литература. Когато Шекина размести часовете ми, за да премина в класа за напреднали по социология на вампирите, пропусна да спомене, че наред с това ще ме изстрелят в следващото ниво по литература и испански. И сега стомахът ми се сви, докато чаках професор Пентесилея да даде някакво литературно произведение и съответно есе към него. Всичко това беше толкова далече от мен в момента, че няма накъде.
Но тревогите ми се оказаха напразни. Професор Пентесилея беше там. Изглеждаше същата красива и изтънчена жена, но се държеше като напълно непознат вампир. Тя беше най-готината учителка по литература, която даже не съм се надявала да имам, но започна часа с тест по граматика. Да. Вторачих се невярващо в купчината ксерокопирани отпред и отзад листове пред себе си, които тя поиска да попълним. Беше включила всичко — от свързващите запетайки до чертаенето на схема на сложното изречение (честна дума).
Има деца… предполагам, че по-голямата част от онези в градските училища сигурно не биха започнали да припадат, ако получат подобна задача, но тук ставаше дума за професор Пентесилея от «Дома на нощта». Всички учебни часове тук бяха всичко друго, но не и скучни. И сред всички напълно нескучни професори професор Пентесилея се отличаваше като най-нескучната. Тя ме спечели още през първите шейсет секунди на първия час от първия ми ден в Дома, като обяви, че ще разгледаме книгата на Уолтър Лорд «Последната нощ на Титаник» за потъването на големия кораб. Само по себе си това беше супер, но прибавете към него и факта, че професор Пентесилея е живяла в Чикаго по времето, когато корабът е потънал, и ни разказа възхитителни подробности, не за хората на кораба, а за това как е изглеждал животът в началото на двайсетия век, и ще получите истински готин час.
Вдигнах поглед от скучния тест към бюрото й и я видях да седи като топка за крикет и да гледа с каменно лице в монитора на компютъра си. Харизмата й днес я нямаше никаква, определено беше паднала на нивото на скапаните даскали от средностатистическите гимназии на юг оттук.
Професор Пентесилея също бе станала част от стадото. Следващия час имахме испански. Второто ниво на испанския ми се стори невъобразимо трудно (по дяволите, първо ниво също беше ужасно трудно), а професор Гарми се бе превърнала в истинска не учителка. За мен часовете по испански и преди бяха пълно слънчево затъмнение, защото се говореше на испански и в никакъв случай на английски, но сега Гарми беше просто неузнаваема. Хвърчеше като луда из стаята и помагаше на децата да направят описание на някаква картина с цяла банда котки, ъ-ъ, «gatos», размотаващи някакво кълбо, ъ-ъ, «hilo», или нещо подобно. (Наистина съм много зле по испански). Вампирските й татуировки приличаха на пера и преди тя ми напомняше на малка испанска птичка. Сега, докато я гледах да прелита от хлапе на хлапе, на прага на нервния срив, ми заприлича на нервозно врабче.