Преследвана

Каст Кристин

За моя радост този някой не бях аз.

— Единственият начин да ме накараш да се влюбя в теб е да отнемеш свободната ми воля и да ми заповядаш да бъда с теб, но тогава ще съм твоя робиня — заявих смело и се приготвих за урагана, който си помислих, че ще предизвикат думите ми.

Той не се развилия, не скочи от пейката, нито показа някакво раздразнение. Само каза простичко:

— Тогава е писано да бъдем врагове.

Не го каза като въпрос, затова реших, че е по-добре да не отговарям. Вместо това попитах:

— Какво

искаш, Калона?

— Естествено теб, Ая.

Поклатих глава и нетърпеливо отхвърлих отговора му.

— Не, нямам предвид това. Питам защо си тук. Ти не си смъртен. Ти… — и замлъкнах. Не знаех как да продължа, без да го ядосам. Но след кратък размисъл реших: защо пък не? Той вече го каза — че ще бъдем врагове. — Ти падна, нали? От… не знам… от онова място, което смъртните наричат «рай».

Млъкнах отново и зачаках някакъв отговор. Калона кимна леко.

— Да.

— Защо?

Той неочаквано се развесели.

— Защото избрах да съм тук.

— Да, но защо, какво искаш?

Лицето му се промени отново. Засия така ярко, както не би могло да свети лицето на нито един смъртен. Стана, разтвори ръце и крилете му се разпериха в такова великолепие, че ми беше трудно да го гледам, и едновременно с това, не можех да откъсна очи от него.

— Всичко! — извиси гласа си той като истински Бог. — Искам всичко. — той стоеше пред мен — сияещ ангел, нямаше как да го нарека «паднал» — появил се като по чудо на една ръка разстояние, достатъчно жив, за да го докосна, но излъчващ такова величие, че не можеше да бъде друго, освен бог.

— Наистина ли не би могла да се влюбиш в мен? — взе ме в прегръдките си той. Крилете му се спуснаха над мен и ме покриха с кадифения си мрак като одеяло, в пълно противоречие с прекрасния болезнен хлад на тялото му, който познавах толкова добре. Той се наведе над лицето ми и бавно, давайки ми време да се отдръпна, притисна устни до моите.

Студената му целувка ме опари и кръвта ми пламна. Не мислех за нищо друго, освен за него, за тялото и душата му. Исках да се притисна в гърдите му, да се оставя на неговите милувки. Въпросът сега не беше мога ли да го обичам, а мога ли да не го обичам. Не можех. Явно не ми беше достатъчно да го държа в прегръдките си цяла вечност… а да го имам за себе си… да го обичам…

Вечно да го държа в прегръдките си… Мисълта премина като стрела през ума ми. Ая е била сътворена, за да го обича и да го държи в прегръдките си вечно. «О, богиньо! — изкрещя нещо в главата ми. — Наистина ли съм Ая?»

Не. Невъзможно е. Не бих го позволила! Бързо го отблъснах от себе си. Целувката ни беше демонстрация на пълна капитулация, изпълнена с огромна страст, може би затова неочакваната ми реакция го свари неподготвен. Той се олюля, отстъпи назад и ме остави да се измъкна от двойната прегръдка на ръцете и крилете му.

— Не! — замятах глава като побъркана. — Аз не съм Ая! Аз съм Зоуи Редбърд и ако обикна някого, то ще е, защото той заслужава

любов, а не защото съм скапана вещица, събудила се за нов живот.

Гневът изкриви лицето му, той присви кехлибарените си очи и тръгна към мен.

— Не! — изпищях отчаяно. Събудих се, трепереща от ужас. Нала съскаше като бясна, някой седеше на леглото и се опитваше да хване ръцете ми, които размахвах бясно.

— Зоуи, събуди се! Всичко е наре… Ау, мамка му, Зоуи! — разнесе се момчешки глас, когато юмрукът ми се стовари в лицето му.

— Махни се от мен! — изкрещях като побъркана.

Той хвана двете ми ръце и извика:

— Ела на себе си, Зоуи!

После се пресегна и запали нощната лампа до леглото. Примигах, вгледах се в момчето, което седеше срещу мен и разтриваше бузата си, и най-после го познах.

— Старк, какво правиш в стаята ми?

24

— Вървях по коридора и чух котката ти да съска и да ръмжи, после ти започна да викаш. Помислих си, че си в беда — той хвърли един поглед към плътно спуснатите завеси на прозореца. — Реших, че някой от гарваните е влязъл. Котките много ги мразят. И… затова влязох.

— Значи съвсем случайно си минавал покрай вратата ми в… — погледнах към часовника си, — по обяд?

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в онази секси усмивка, която толкова обичах.

— Добре, де, може би не беше чисто съвпадение.

— Може да ме пуснеш вече — казах аз.

Той охлаби неохотно хватката си, но не ме пусна. Трябваше сама да издърпам ръцете си.

— Сигурно си имала кошмар.

— Да, ужасен. Изправих се и облегнах глава на таблата на леглото.

Нала се успокои и отново се сви на кълбо до мен.

— Какво сънува?

Игнорирах въпроса му и попитах:

— Какво правиш тук? — Казах ти, чух шум и…

— Не, имах предвид какво правиш пред вратата ми. По обяд. Доколкото знам, всички червени хлапета понасят трудно слънчевата светлина и по това време спят дълбоко.

— Да, аз също би трябвало да спя, но какво значение има кога? Тук не влиза слънчева светлина. Всичко е мрачно и студено.

— Боже! Ледената буря продължава ли?

— Да, днес се задава нов фронт. Представяш ли си колко гадно е да си човек и да се оправиш сега без тези генератори и приспособления, каквито имаме тук?

Това ме накара да се замисля дали монахините имат генератор в мазето си. Трябваше да говоря със сестра Мери Анджела. Да говоря ли? По дяволите, трябваше да се добера до нея. Тъгувах за баба и непрекъснато имах чувството, че ме дебне опасност. Уморена до смърт, аз въздъхнах дълбоко. Колко време бях спала? Изчислих наум, че трябва да са към пет часа. И по-голямата част от тях бях прекарала на онова призрачно място. Там цареше покой, но бях с Калона, което не ми позволи да си почина особено.