Преследвана
Шрифт:
Ерик не отговори, продължи да ме фиксира с поглед. В изпълнената с напрежение тишина кикотът на Хийт прозвуча като супер подигравка.
— Нека да ти дам един съвет относно Зоуи, Ерик. Тя наистина, ама наистина не обича да й казват какво да прави. Такава си е още от… чакай да се сетя… някъде от трети клас. Още далеч, преди да получи онзи белег от богинята. Винаги е мразила някой да я наставлява — той протегна ръка към мен и каза: — Е, ще дойдеш ли за малко да поговорим на спокойствие?
— Да, разбира се. Мисля, че имам нужда от малко свеж въздух — отвърнах аз, игнорирах възмутения поглед на Ерик
Отначало реших, че вали, но бързо осъзнах, че беше друго. Сякаш небето пръскаше по земята малки късчета лед. Не беше силно, но постоянно. Паркингът, релсите и площадката пред депото вече блестяха като вълшебни ледени фигури.
— Камионът ми е ей там — посочи Хийт към края на пустия паркинг под едно дърво, очевидно някога посадено там да украсява тротоара около гарата. Но дълги години никой не бе полагал грижи за него и вместо да си стои примерно в кръглата дупка на бетона, то бе пораснало и корените му бяха разбили тротоара наоколо. Заскрежените му клони се люлееха застрашително близо до старата сграда, някои от тях почти лежаха на покрива й. Това ме изплаши. Ако небето продължеше да сипе лед, горката стара постройка щеше да се срути и да се разбие на хиляди парченца.
— Ела — той кимна към камиона и повдигна едната страна на палтото си върху главата ми. — Хайде да се качим, за да не ни намокри.
Огледах замръзналия сив пейзаж. Не видях нищо обезпокоително — никакви простотии от рода на половин човеци — половин птици. Беше само мокро, студено и пусто.
— Добре — отвърнах и оставих Хийт да ме отведе до камиона.
Може би не трябваше да му позволявам да ме крие под палтото си и да върви толкова плътно до мен. Не трябваше и да се притискам в него под предлог да не падна по заледения тротоар, но ми беше толкова познато и лесно да бъда до него, че изобщо не се поколебах. Няма какво да се лъжем, Хийт беше част от живота ми още от началното училище. Като изключим баба, той беше най-близкият ми човек и с него винаги ми е било уютно и леко. Без значение какво ставаше или не ставаше между нас, Хийт беше моето семейство, да не кажа, че беше по-добър от повечето ми роднини. Не можех да си представя, че някога ще се държа с него като с непознат. Той ми беше приятел много преди да ми стане гадже. Но повече никога няма да ми бъде само приятел, между нас винаги ще има нещо повече, прошепна един глас в главата ми, но аз побързах да му затворя устата.
Стигнахме до камиона. Хийт се качи и ми отвори вратата. Отвътре ме лъхна познатата стара миризма на Хийт и «Армър». (Хийт е маниак на чистотата, особено когато се отнася до камиона му, кълна се, че почиства седалките всеки ден.) Поколебах се за миг. Да седна до него в кабината беше прекалено интимно. Щеше да ми напомни за дните, когато му бях гадже. Качих се все пак, но седнах на ръба на седалката и се наведох толкова силно навън, че усещах ледените късчета да се топят по мен. Хийт се усмихна тъжно, изглежда, разбираше
— Добре, за какво искаше да говорим? — попитах делово.
— Не искам да оставаш тук. В главата ми е истинска бъркотия, но си спомням достатъчно, за да знам, че тези тунели са гадна работа. Ти каза, че онези неживи хлапета са се променили, но въпреки това не искам да си с тях. Според мен не е безопасно — каза той. Гласът му беше сериозен и разтревожен.
— Нормално е да си мислиш, че долу е пълна отврат, но нещата наистина се промениха. Хлапетата също са различни. Върнаха си човечността. А и в момента там за нас е най-безопасно. Хийт се вгледа продължително в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка негова извивка, после изпусна дълбока въздишка.
— Ти си Жрицата, ти знаеш какво да правиш. Но аз не съм спокоен. Сигурна ли си, че не трябва да се върнеш в «Дома на нощта»? Може пък този паднал ангел да не е толкова лош, колкото си мислиш.
— Не, Хийт, много е лош, повярвай ми. И гарваните са много опасни. Не бива да се връщам в училище. Ти не беше там да го видиш, когато излезе от земята. Сякаш омагьоса и хлапетата, и вампирите. Направо ми се изправиха косите. Знаеш колко силна и страшна е Неферет. Мисля, че Калона е по-опасен от нея.
— Тогава наистина е лоша работа — съгласи се Хийт.
— Да.
Той кимна, но не каза нищо. Само ме погледна. Аз също го погледнах и не знам как се случи, но се предадох на неговите мили кафяви очи. Стоях мълчаливо, гледах го и изведнъж цялото ми същество закопня за него. Може би всичко идваше от онази негова сладка миризма на сапун и на Хийт, с която бях израснала. Или от топлината на тялото му. Стояхме достатъчно близо един до друг, за да я усетя.
Без да каже дума, Хийт взе бавно ръката ми, обърна я с дланта нагоре и се загледа в сложните плетеници на татуировката. Проследи с пръст една от шарките и каза тихо:
— Това, което се случва с теб, е наистина удивително. Понякога сутрин, когато отворя очи, съм забравил, че си Белязана и че живееш в «Дома на нощта», и първата ми мисъл е за теб. И си мечтая за петък вечер. Нямам търпение да дойде, защото знам, че ти ще гледаш мача и ще викаш за мен. Или скачам от леглото, за да ти купя хотдог и безалкохолна бира и да те видя преди училище — Хийт вдигна поглед от ръцете ми и ме погледна в очите. — После се разбуждам напълно и си спомням, че ти няма да си там. Това се понасяше, докато бяхме Обвързани, защото чувствах, че все още има някаква надежда, че все още част от теб ми принадлежи, но сега и тази надежда угасна.
Думите му разтърсиха душата ми.
— Съжалявам, Хийт! Просто не знам какво да кажа. Знаеш, че не мога да променя нещата.
— Можеш, Зо. — Той вдигна ръката ми, притисна я към черната тениска на екипа на «Счупената стрела» и прошепна: — Усещаш ли как бие?
Кимнах бавно. Сърцето му биеше силно, макар и малко забързано. Ритъмът му ми напомни за невероятно вкусната кръв, която изтласкаше по неговите вени. Колко добре щеше да бъде, ако можех да поема поне една глътка… Сърцето ми намери ритъма на неговото и двете забиха в синхрон.