Преследвана

Каст Кристин

Хийт се замисли.

— Близо два часа. Пътищата са ужасни. А би трябвало да вземе разстоянието за около половин час.

Ерик беше прав. Хийт трябваше да си върви. Освен че нямахме представа колко опасен би могъл да е Калона, на всичкото отгоре аз не бях сто процента сигурна, че Хийт е в безопасност сред червените хлапета. Но в момента трябваше да забравя за множеството въпроси, които тяхното поведение предизвикваше в мен. В момента нямаше никакво значение какви са те. Хийт беше стопроцентов човек с вкусна, прясна, топла, секси пулсираща кръв (затворих си очите

за факта, че моята уста също се напълни със слюнка, докато мислех за него), а аз не можех да кажа дали силата на волята им щеше да е достатъчна, за да ги спре.

— Ерик е прав, Хийт. Не бива да оставаш при нас през нощта, особено тук, толкова близо до «Дома на нощта». Ледената вихрушка е едно на ръка, но освен нея ние не знаем какво става с гарваните-демони.

Хийт ме погледна така, сякаш бяхме съвсем сами.

— Ти се безпокоиш за мен.

Гърлото ми пресъхна. Не беше разговор, който исках да водим пред Ерик.

— Разбира се, че се безпокоя. С теб сме приятели от цяла вечност — усещах очите на Ерик в гърба си и добавих, като се постарах да не показвам чувство за вина. — Приятелите се тревожат за своите приятели.

Хийт ми се усмихна мило, интимно.

— Да, така правят приятелите.

— Време е да тръгваш — Ерик нямаше търпение да сложим точка на всичко това.

— Ще тръгна, когато Зо ми каже — отвърна Хийт, без да поглежда към Ерик.

— Време е да тръгваш, Хийт — повторих и аз.

Той продължи да ме изпива с поглед. Сърцето ми прескочи два-три пъти, докато най-после го чух да казва:

— Добре, както кажеш — после се обърна към Ерик. — Значи, вече си истински вампир?

— Да.

Той го огледа внимателно от глава до пети. Двамата имаха горе-долу еднакъв ръст. Ерик беше малко по-висок, но Хийт беше по-мускулест. И двамата бяха настръхнали, сякаш всеки момент ще се хвърлят един към друг. Напрежението хвърляше искри из въздуха. Кой щеше да нападне пръв?

— Казват, че завършените вампири били верни на жриците си. Това истина ли е?

— Да — отвърна Ерик.

— Добре. Тогава се надявам, че ще се грижиш за Зоуи.

— Докато съм жив, няма да позволя да й се случи нещо — каза Ерик.

— Внимавай много — гласът на Хийт изгуби вродената си мекота и смеха, който обикновено придружаваше думите му — Защото ако позволиш да й се случи нещо, ще те намеря и вампир или не вампир, ще ти извия врата.

11

Застанах между двамата и извиках:

— Стига вече! Имам достатъчно тревоги на главата си, не ме карайте да ви ставам рефер. Боже, какви деца сте и двамата!

Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.

— Казах, престанете! — ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. — Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.

Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После

ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.

— Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.

— Да, и аз съжалявам — разкая се и Ерик. — Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб — и завърши с усмивка към Хийт.

Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.

— Добре, тръгвам си — наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави — Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.

— Не мърдам оттук — обади се Ерик. — Никой не те е молил за това — наежи се Хийт. — Зо, ще излезеш ли за минутка отвън?

— В никакъв случай — приближи се до мен Ерик. — Тя няма да ходи никъде.

Тъкмо смръщвах вежди с намерението да му кажа, че не ми е началник, и той направи нещо, което ме накара да побеснея. Хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си, въпреки че не бях направила и една крачка към Хийт. Инстинктивно се дръпнах и освободих ръката си.

Той присви сините си очи. Изглеждаше ядосан и зъл, сякаш не беше моето гадже Ерик, а непознат.

— Никъде няма да ходиш! — изскърца със зъби той.

Кръвта ми кипна. Не мога да търпя да се отнасят така с мен. Това беше една от причините да не се понасяме с втория съпруг на мама. Дълбоко в себе си Загубеняка не беше нищо повече от един голям грубиян. Сега виждах същото поведение и у Ерик. Знаех, че по-късно ще съжалявам, но в онзи момент яростта ми клокочеше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Не се развиках. Не се разплаках, нито му фраснах шамар, въпреки че много ми се искаше. Вместо това, поклатих глава и казах с леденостуден тон:

— Достатъчно, Ерик! Не мисли, че ще ми казваш какво да правя, само защото отново сме заедно.

— А ти не мисли, че ще ти позволя отново да ми изневериш с човешкото си гадже — извика Ерик.

Зяпнах от възмущение и направих крачка назад, сякаш ме бе зашлевил.

— Кое, по дяволите, те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш така? — стомахът ми се сви до такава степен, че се изплаших да не повърна в лицето му, но бързо се взех в ръце и посрещнах гневния му поглед със стомана в очите. — Като твое гадже ти казвам, че ми дойде до гуша от теб. Като Висша жрица ти заявявам, че току-що ме обиди. А като човек с мозък в главата ме караш да се питам дали в твоята има изобщо сиво вещество. Какво си мислиш, че мога да направя с Хийт за минута-две на открит паркинг по време на снежна буря? Мислиш ли, че ще легна на цимента и ще си разтворя краката за него? За такава ли ме имаш?