Мрежата

Кланси Том

11

Неделя, 19.09.2010, 11:05

Вашингтон

Когато телефонът звънна, Алекс Майкълс беше в гаража, погълнат от любимото си занимание. Досещаше се кой би могъл да бъде и изтри набързо ръцете си в омасления парцал.

— Здрасти, тате! — звънна детски глас в слушалката.

— Здравей, дребосъче! Как я караш?

— Супер! Само дето си нараних коляното на пързалката…

— Лошо ли се удари?

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Е, детко, нали знаеш, юнак

без рана не може…

— И мама така казва.

Алекс чу отдалече гласа на Меган:

— Дай ми за малко татко, Сю!

Майкълс усети познатото присвиване в стомаха.

— Мама пита може ли да те чуе за малко…

Алекс си пое дъх и отвърна, без да издава вълнението си:

— Разбира се, миличка.

— Тогава, доскоро, татенце!

— Доскоро, дребосъче!

Мигът се проточи до скъсване… Алекс чуваше ударите на сърцето си.

— Алекс?

— Здрасти, Меган! Какво ново при теб?

— Сузи, миличка, ще отидеш ли до кухнята да направиш на мама чаша кафе?

Майкълс внезапно изпита чувството, че стаята се завъртя.

— Алекс, става въпрос за Сю… За тържеството й. Знам, че си на принципа „работата преди всичко“, и не те упреквам, но мисля, че Сю много би искала да дойдеш… Нали знаеш, ти все още си в центъра на нейната малка вселена…

Меган хвърляше сол в незаздравялата още рана. Алекс прехапа устни. Не искаше да спори с нея.

— Тържеството й беше през октомври, нали?

— Имаш забележителна памет!

Сарказмът на Меган беше унищожителен. Нямаше равна на себе си в това отношение.

Разследването на убийството на Дей щеше да е приключило до октомври. Но дори и да не беше, Алекс щеше да направи всичко възможно да присъства на тържеството на дъщеря си. Знаеше колко много означаваше това за нея.

— Ще се постарая да дойда.

— Това означаваше „да“, нали?

— Да, Меган, да, казах, че ще дойда.

Винаги ставаше така. Без да повишава глас, с някоя най-невинно изречена реплика тя успяваше да го уязви повече, отколкото ако беше крещяла обиди в лицето му.

Последва неловко мълчание. През последните няколко години то все по-често беше присъствало в разговорите им. Не бяха стигали до гневни избухвания, по-скоро бяха стаявали някакво мрачно ожесточение. И неизбежният край на брака им беше приближавал към тях като айсберг — бавно и застрашително.

Меган се изкашля.

— Алекс, има и още нещо… Започнах да излизам с друг мъж… Исках да го научиш първо от мен.

Стомахът му отново се сви на топка. Едва успя да си поеме дъх, но гласът му прозвуча овладян и сравнително спокоен, с добре премерена нотка на любопитство:

— Аз познавам ли го?

— Не… Той е учител в училището на Сю. Но не нейният учител…

— О, не. Не, разбира се.

Май сарказмът на Меган беше заразителен.

— Алекс, не мислим за брак или нещо подобно… Само се виждаме. Ти сигурно също имаш някоя връзка, нали?

— Как иначе.

— О, Алекс…

Всъщност истината беше, че след раздялата с Меган не беше почувствал истинска нужда да бъде с друга жена. Не че не забелязваше привлекателните жени. Беше имал и своите мъжки фантазии… Но не беше предприел нищо. Не искаше да рискува…

Пък и Меган още му липсваше, въпреки всичко. Знаеше, че тя е била голямата му любов. Че ако тя позвънеше и го помолеше да се върне, щеше да го направи дори това да му струваше всичко — къщата, колата, кариерата… Но може би го беше разбрал прекалено късно. Както и да е, сега вече това нямаше никакво значение. Бяха разведени и Меган се виждаше с друг. И може би нещата бяха сериозни.

Нещо в стомаха му сякаш се преобърна, накара го да потръпне. Мисълта за Меган в прегръдките на друг мъж му причиняваше непоносима болка. Но тя, дали тя би могла да изпитва с друг същото, което някога…

Майкълс тръсна глава. Нямаше смисъл да се самоизмъчва повече, да тича като куче по старата следа. Окончателно беше изгубил Меган — истината беше проста и трябваше да я приеме.

— Е, трябва да свършваме. Целуни Сузи от мен…

— Алекс…

— Довиждане, Меган. И се пази.

Остави слушалката така, сякаш се боеше да не я счупи. Загледа се във великолепната лилава кола, на която сега посвещаваше всяка свободна минута от времето си, и се опита да отпъди мисълта за Меган, да я изтика някъде надълбоко в съзнанието си. Знаеше, че ако заангажира с нещо вниманието си, всичко ще бъде наред. Поне винаги досега се беше получавало. Но сега болката беше все още твърде силна…

Ех, ако можеше всички минали недоразумения да се изтрият като с вълшебна пръчица и да се върне времето, когато всичко още беше пред тях — щастливите дни в Айдахо и крачетата на малката Сузи, топуркащи по дървените стъпала на старата къща…

Може би ако изречеше вълшебните думи… Но Алекс Майкълс все още не беше успял да ги намери.

Неделя, 19.09.2010, 11:15

Вашингтон

Тони Фиорела затвори телефона. Беше приключила близо половинчасовия разговор с майка си, който се беше превърнал в техния неделен ритуал и неизменно завършваше с угрижения въпрос на мама: „Не е ли време да свършваме, миличка? Това сигурно ще ти струва цяло състояние…“.

Независимо от всички уверения на Тони, мама отказваше да приеме факта, че порасналата й вече дъщеря е в състояние да си позволи няколко разговора с Бронкс месечно, без това да разклати сериозно бюджета й! Мама все още живееше с представите от своята младост, когато междуградските разговори наистина са били скъпа услуга, до която човек прибягва в краен случай. А колкото до възможността да контактува с имейл, Тони знаеше какво е отношението на мама към компютрите и не си правеше никакви илюзии.

Тони забърса шкафовете в кухнята и мина пода с парцал. Апартаментчето й не беше голямо, но кухнята беше широка и удобна, оборудвана с всичко необходимо. Тони се гордееше с нея.

Точно прибираше парцала, когато телефонът позвъня отново. Дали майка й не се беше сетила за нещо?

— Ало?

— Заместник-командир Фиорела?

— Да?

Гласът звучеше познато.

— Обажда се Джес Ръсел. С вас се… запознахме завчера.

Южняшкият акцент… момент… Ами да!

— Дългуча!