Мрежата
Шрифт:
— Става — сви рамене Сампсън и се обърна към бодигардовете. — Свържете се с адвоката ни, момчета, и се обадете на шефа. И какво следва сега — разпит на третия етаж?
— По-скоро на двайсет и третия. Процедурата ви е позната, мистър Сампсън.
Сампсън се ухили. Това е. Беше се хванал в капана. Глупаци като него не си задаваха излишни въпроси.
— Да тръгваме, момчета. Винаги съм готов да услужа на многоуважаваното правителство.
Малко по-късно, вече на задната седалка на колата, Сампсън все пак се сети и запита:
— За какво всъщност става въпрос?
Междувременно отвън на
— Вие, Сампсън, от години работите за престъпния клан Геналони. Убил сте собственоръчно шест души и сте отговорен за смъртта на десетки други. Вие сте замесен в целия мръсен бизнес на фамилията — търговията с наркотици, проституцията, контрабандата, хазарта и всичко останало.
— Охо! Я не се занасяй, братле. Всичко това са глупости. Нашият бизнес си е напълно законен и те съветвам да внимаваш с обвиненията, за да не бъдеш подведен под отговорност за клевета.
— Ти си отрепка, долен убиец — невъзмутимо продължаваше Ружьо. — И ще си платиш за това.
— Силен си на приказки, приятелче — изсмя се Сампсън. — Но бих искал да видя как ще докажеш всичко това. Уверявам те, че разпитът няма да продължи дълго. Ако искаш да се обзаложим, че ще си бъда в къщи за вечеря.
— Не ми се вярва… — отвърна Ружьо.
— Ще видим. На твое място не бих спорил…
— На твое място не бих се хванал на въдицата, че сме от ФБР…
На лицето на Сампсън за пръв път се изписа страх, примесен с недоверие. За да разсее всяко съмнение, Змията допря пистолета до главата му и изсъска:
— Играта свърши, приятелче!
Руският му акцент беше толкова силен, че не би заблудил никого. А не се и опитваше.
— Мили боже… — промълви Сампсън.
— Едва ли ще те чуе — ухили се Уинтърс.
— Кои сте вие, по дяволите? Какво искате от мен?
— Абсолютно нищо. Изобщо не се нуждаем от услугите ти — и с тези думи Змията дръпна спусъка.
10
Петък, 17.09.2010, 14:30
Ню Йорк
Рей Геналони беше като обезумял — готов да разкъса първия, изпречил се на пътя му. Всъщност насреща му стоеше един от телохранителите на Луиджи, но нямаше смисъл да си го изкарва на него — това нямаше да промени нищо. Така че той сдържа напиращия в гърдите му гняв и запита отчетливо, преднамерено спокойно:
— Извини ме, Доналд, но как би трябвало да разбирам това, че Луиджи не е бил задържан от ФБР?
— Веднага пратихме адвокатите, шефе. Хората от ФБР твърдят, че с пръст не са докосвали Луиджи.
— Но нали вие с Роналд твърдите, че са се легитимирали?
— Да, спряха ни на излизане от ресторанта на Чен. Бяха трима, но единият чакаше в колата. Луиджи ги позна от пръв поглед, аз също, но, разбира се, проверихме и номерата на личните им карти и всичко беше точно — имаше ги в компютъра… Всичко си беше съвсем редовно — включително и табелката на колата…
— Тогава защо, за бога, ония от ФБР ще отричат, че са го пипнали?
— Нямам представа…
По челото на нещастния бодигард беше избила пот.
Геналони го наблюдаваше замислен. Накрая процеди:
— Добре…
Погледът му беше втренчен в отсрещната стена. Телохранителят се измъкна на пръсти. От къде на къде федералните го бяха взели на мушка? В какво се опитваха да го забъркат? Луиджи нямаше да пропее, на какъвто и разпит да го подложеха, но защо им беше междувременно да се правят на ни лук яли, ни лук мирисали? Какво целяха с всичко това? Шибана работа.
Той се наведе над компютърния телефон:
— Код две-четири-три-пет, строго секретно.
— Разбирам — отвърна Мора Съливан в слушалката. Говореше с нормалния си глас, сигурна, че компютърът го трансформираше в неузнаваем.
Остави слушалката и равномерно закрачи напред-назад. Опитваше се да осмисли задачата. Три крачки напред, кръгом, отново. Движението й помагаше да мисли, раздвижваше кръвта й.
Селки можеше да се преобрази в когото си поиска, обичаше предизвикателството, промяната, но последната й задача не беше шега работа. Изискваше перфектно изпипване — и никакви грешки, никакви импровизации. Този път не биваше да оставя следа след себе си — всъщност винаги се беше старала и се справяше доста сполучливо, но сега нямаше място дори за мъничък, незначителен пропуск. Удаваше й се да докаже, че действително беше най-добрата.
Честно казано, дребничките досегашни пропуски си ги отчиташе единствено тя самата — не беше дала на полицията нищо, за което да се залови. Работеше с артистичен замах и същевременно — прецизно, педантично. Беше свикнала да вдига летвата високо и този път това щеше да й е само от полза. Защото, когато се касаеше за убийство на полицай, ченгетата можеха да бъдат ужасно досадни. Нямаше да оставят и камък необърнат — щяха да дрънчат, да се ровят… Професионална солидарност. Убиецът на полицай се превръщаше във враг №1 — търсен жив или мъртъв, за предпочитане второто. Съливан лично се беше убедила в това — преди години баща й беше прострелял полицай и плати за това с живота си. Изобщо не стигна до съд — ченгетата го гръмнаха и никой не им потърси сметка.
Три крачки напред, кръгом…
Нямаше да е проблем да ликвидира жертвата.
Всеки би могъл да гръмне някой друг, ако се беше прежалил и не мислеше за последствията. Дори президентът беше лесна мишена за някой фанатик или хапльо, жадуващ лесна слава. Трудното беше да не те пипнат, да им се изплъзнеш дори когато те търсят под дърво и камък. Селки беше „неуловимата“, най-добрата, но опасността никога не бива да се подценява.
От друга страна, рискът я възбуждаше, зареждаше я с живот. Обичаше работата си заради тръпката, заради опияняващото усещане за игра с огъня, за танц на ръба на бръснача. Истината беше, че вече би могла да си даде заслужена почивка. Речеше ли, още утре можеше да е вън от играта и да живее в охолство до края на дните си. Но обичаше да изпълнява набелязаните цели и щеше да се заеме и с тази поръчка, за да закръгли тлъстата сумичка, натрупана в банката. Пък и… кого се опитваше да заблуди — беше с инстинкта на ловец и преследването я вълнуваше не по-малко от самата плячка. Ако успееше, това щеше да е коронният й номер — ликвидирането на агент от ФБР. Трябваше да успее.